— Естествено.
— Виж ти.
— Защо се учудвате? Вярно е, че Сарк е пословичен със сигурността на своето правителство и лоялността на своите хора. Причината е съвсем ясна, щом и най-бедният човек на Сарк се чувства като аристократ в сравнение с всеки флорин и с пълно право, колкото и то да е измамно, да чувства, че принадлежи към управляващата класа. И като си помислиш, макар Сарк да не е свят на милионери, населението на по-голямата част от Галактиката го смята за такъв. Годината, която прекарахте тук, би трябвало да ви е убедила в това. Осемдесет процента от саркитите имат жизнен стандарт, равен на хората от другите планети и не много по-висок от този на самите флорини. И съществуват достатъчен брой саркити, които са толкова гладни, че не може да не се дразнят от потъналата в разкош малобройна трупа техни сънародници, така че безсъмнено ще са готови да ми предложат услугите си. Огромната слабост на управлението на Сарк е, че винаги са свързвали бунтовниците с Флорина. Забравили са, че може би трябва да се огледат наоколо си.
— Тези гладни саркити, ако предположим, че наистина съществуват, надали могат да ви вършат голяма работа.
— Всеки поотделно — не. Но заедно са полезно оръдие срещу големите хора. Сред представителите на управляващата класа дори се срещат хора, които са направили някои изводи от събитията през последните два века. Убедени са, че в крайна сметка Трантор ще разпростре властта си над цялата Галактика, и мисля, че имат пълно основание. Нищо чудно да се надяват това да стане още докато те са живи, ето защо предпочитат да се подсигурят предварително.
— В устата ви междузвездната политика се превръща в доста мръсна игра — рече Джунц.
— Каквато е тя всъщност, само че несъгласието с нечестните неща не означава, че те не съществуват. А и не цялата мръсотия е безнадеждно вкоренена. Нека не забравяме идеалистите. Да не забравяме и хората, които служат на Трантор без мисълта за облаги, без обещания за бъдеща власт, а само защото са убедени, че единствено обединената Галактика може да служи добре на човечеството и единствено Трантор е в състояние да постигне това обединение. Имам такъв човек, най-добрият ми агент от Отдела по безопасност на Сарк. Именно той води в момента Пълномощника при нас.
— Нали казахте, че бил заловен? — изненада се Джунц.
— Да, от Отдела по безопасност. Но моят човек работи именно там. — Абел смръщи вежди, очевидно раздразнен. — След този случай той няма да може да бъде вече така полезен. Тъй като няма да им заведе Пълномощника, в най-добрия случай го чака понижение, а в най-лошия — затвор. Е, няма как!
— Какво смятате да правите сега?
— Просто не зная. Първо трябва да получим нашия Пълномощник. За него съм сигурен само до пристигането му на космодрума. А оттам нататък… — Абел сви рамене и старческата, приличаща на пожълтял пергамент, кожа на лицето му се сгърчи по бузите му. — Скуайърите също ще чакат Пълномощника — добави той. — Засега са убедени, че е в ръцете им. И докато един от нас двамата не го спипа здраво, нищо не можем да направим.
Но Абел грешеше.
В цялата Галактика чуждите посолства разполагаха с изключителни права върху териториите, на които се намираха. Обикновено тази привилегия си оставаше само едно добро пожелание на чужденците освен в случаите, когато страната, която представляваха, бе по-могъща. А на практика единствено Трантор можеше да осигури независимост на своите пратеници.
Територията на транторското посолство заемаше почти цяла квадратна миля, охранявана от въоръжени мъже в транторски униформи, със съответните отличителни белези. Вътре саркит не можеше да проникне без специална покана, а за въоръжен — и дума не можеше да става. Сигурно бе, че хората и тяхното въоръжение можеха да издържат нападение на единичен саркитски полк за не повече от два-три часа, но зад малката група стоеше и мощта на организираните сили на близо милион светове.
Ето защо никой и не мислеше да напада посолството.
То можеше да осъществява дори и непосредствена връзка с Трантор, без да се налага да използва космодрумите на Сарк. Малките жирокораби, съответно подготвени за преминаване през атмосферата на Сарк с минимум разход на енергия, можеха да бъдат допуснати от транторски кораби носители, които кръжаха отвъд стомилната граница между „планетарното“ и „свободното“ пространство, и да кацнат на малкото летище, разположено на територията на посолството.
Жирокорабът, който се бе появил преди малко над летището на посолството, не беше от Трантор, а и не идваше по разписание.
Малобройният въоръжен отряд на посолството бе бързо събран и изведен. Игленото оръдие вдигна навъсеното си дуло към небето. Под тревога бе извадена и военната маскировка.
От посолството и към него полетяха радиосъобщения. Решителни слова — към кораба и ефира, и разтревожени — обратно. Лейтенант Камрум стана от апарата.
— Просто не знам — въздъхна той. — Твърди, че ако не му разрешим да кацне, до две минути ще го свалят. Иска убежище.
— Сигурно — рече току-що влезлият лейтенант Елиут.
— Тъкмо повод властите на Сарк да заявят, че се месим в политиката му, ако позволим да кацнат. Тогава и ти, и аз изхвърчаме. А кой е той?
— Не иска да каже — с досада поясни лейтенантът. — Казва, че иска да говори с посланика. Някакво предложение какво да правя, капитане?
Късовълновият приемател отново оживя и почти истеричен глас започна да вика:
— Има ли някой там? Слизам. Наистина! Не мога да чакам нито миг повече. Да знаете!
— Велики Космос! — възкликна капитанът. — Та аз познавам този глас. Разрешавай кацане! На моя отговорност.
Командите последваха бързо една след друга. Жирокорабът се спусна вертикално с малко по-голяма скорост, отколкото бе необходимо, в резултат на уплашената и неопитна ръка на командира. Жирооръдието не го изпускаше от прицел.
Капитанът установи пряка връзка с посланика и цялото посолство бе вдигнато на крак. Около десет минути след първия кораб над малкото летище се появи саркитски кораб, който продължи да кръжи два часа, докато накрая очевидно се отказа и отлетя.
Седнаха на вечеря. Абел, Джунц и новодошлият. След като бе обмислил всичко, Абел с възхитително самообладание се държеше като невъзмутим домакин. Дълги часове се бе въздържал да попита каква е причината един Велик Скуайър да поиска убежище при него.
Джунц не можеше да се похвали с такова търпение. Той само яростно прошепна на Абел:
— В името на Космоса! Какво смятате да правите с него?
— Нищо — усмихна му се в отговор Абел. — Поне докато не разбера Пълномощникът мой ли е, или не. Искам да знам на какво мога да разчитам, преди да хвърля заровете на масата. И понеже той е дошъл при нас, чакането ще го направи много по-бъбрив от нас.
И беше прав. На два пъти Скуайърът се впущаше в бърз монолог и два пъти Абел казваше:
— Многоуважаеми! В едно съм сигурен, сериозните разговори на празен стомах са изключително неприятни.
Накрая старецът се усмихна любезно и поръча да сервират вечерята. Виното беше налято и Скуайърът се опита отново да подеме:
— Ще попитате защо напуснах континента Стийн, нали?
— Честно казано, не мога да се сетя за някаква сериозна причина, която да накара Скуайър Стийн да бяга от корабите на Сарк.
Стийн го наблюдаваше внимателно. Тънката му фигура и слабото лице бяха напрегнати, той очевидно се мъчеше да прецени каква е обстановката. Дългата му коса бе старателно прибрана на кичури, прикрепени с малки щипки, които при всяко негово движение се триеха и издаваха особен шепнещ звук, сякаш за да призоват за внимание към саркитската мода на щипките. От дрехите и тялото му се разнасяше лек приятен аромат.
