— Чудесно — рече Ениус. — Май ви донесох късмет.
— Има нещо такова — Шект се извърна към дъщеря си. — Кажи му да почака. Отведи го в стая „В“, аз ще съм там скоро. — Той се извърна към Прокуратора след като Пола излезе. — Ще ме извините ли, Прокураторе?
— Разбира се. Колко време ще отнеме операцията?
— Въпрос на часове, опасявам се. Искате ли да гледате?
— Да си призная, не изпитвам особено желание, скъпи мой Шект. Ще изчакам в резиденцията до утре. Надявам се, ще ме уведомите за резултата?
— Разбира се — кимна Шект.
— Добре… и помислете върху предложението ми за синапсатора. Вашият кралски път към познанието.
Ениус излезе, поуспокоен от наученото, но завладян от нови страхове.
Недоброволният доброволец
След като остана сам, доктор Шект натисна звънеца за повикване и миг по-късно на прага стоеше млад лаборант, облечен в блестяща бяла престилка и с привързана назад дълга коса.
— Пола каза ли ви… — поде доктор Шект.
— Да, докторе. Наблюдавах го на монитора, изглежда наистина е доброволец.
— Дали да уведомя за него Съвета?
— Не зная какво да ви посъветвам. Възможно е да ви откажат. А и не е изключено някой да подслуша разговора. Какво ще кажете, — предложи ентусиазирано той — ако се отървем от него? Ще му кажа, че ни трябва някой по-млад. Като го гледам, минава тридесет и пет.
— Не, не. Първо ще се срещна с него. — Шект премисляше трескаво ситуацията. Беше провел изключително внимателно разговора. Разкрил бе точно колкото е необходимо, нито думичка повече. И изведнъж разполагаха с доброволец — веднага след посещението на Ениус. Дали имаше връзка? Шект имаше съвсем смътна представа за огромните и тайнствени сили, които се готвеха за схватка на неговата родна планета. И все пак, знаеше достатъчно. Съвсем достатъчно, за да осъзнава, че е само тяхна играчка, и далеч повече, отколкото предполагаха Древните.
Но какво да стори, след като животът му е изложен на опасност?
Само десетина минути по-късно доктор Шект се изправи пред уплашения фермер. Стиснал шапката си в ръка и свел глава, мъжът сякаш се опитваше да прикрие лицето си. Със сигурност нямаше четиридесет години, но тежкият живот на полето бе оставил своя неумолим отпечатък. Имаше червендалесто лице, а по слепоочията му се стичаха тънички струйки пот, въпреки че в стаята бе доста хладно. Пръстите му мачкаха трескаво шапката.
— И така, скъпи приятелю, — поде Шект — научих, че сте отказал да съобщите името си.
Арбин беше самата упоритост.
— Казаха ми, че не задавате излишни въпроси, когато става дума за доброволец.
— Хъммм. Добре тогава, има ли нещо, което вие сам желаете да ни съобщите? Или предпочитате да започнем час по-скоро?
— Аз ли? Тук, сега? — извика мъжът с нескрита паника. — Но аз не съм доброволецът. Нищо подобно не съм казвал.
— Така ли? Тоест, доброволецът е някой друг?
— Разбира се. Исках само…
— Всичко е ясно. Човекът, за когото говорим, с вас ли е?
— В известен смисъл — отвърна предпазливо Арбин.
— Добре. Да чуем сега какво искате. Този разговор, естествено, ще бъде запазен в тайна, а ние ще се постараем да ви помогнем с каквото можем. Съгласен?
Фермерът сведе глава в някакъв рудиментирал жест на уважение.
— Благодаря ви. Нещата, сър, стоят така. Във фермата имаме един човек, наш далечен роднина. Та той ни помага, нали разбиране…
Арбин преглътна мъчително и Шект кимна.
— Той е много прилежен работник, — продължи Арбин — много е прилежен. Имахме син, но той умря и двамата с моята добра женица се нуждаехме от помощ… тя е малко болна… та казвам, че без него нямаше да се справим. — Той усети, че дрънка небивалици.
Ала ученият кимна повторно.
— И този ваш роднина иска да се подложи на експеримента?
— Ами, да… мисля, че вече го казах. Ще ме извините, ако ви отнех много време. Да ви кажа правичката, нещастникът… малко не е наред с ума. — Той продължи, почти гневно. — Не искам да кажа, че е болен. Само дето е малко бавномислещ. И не може да говори.
— Не може да говори ли? — погледна го учудено Шект.
— А, всъщност може. Само че не обича. А и не му се разбира.
Физикът го огледа със съмнение.
— И вие бихте желали, да го подложим на лечение със синапсатора?
Арбин кимна бавно.
— Ако разбираше малко повече, сър, би могъл да отмени жена ми в работата.
— Но може и да умре. Ясно ли ви е това?
Арбин го погледна безпомощно, като не спираше да мачка шапката с пръсти.
— Ще ми е нужно неговото съгласие — заяви Шект.
Фермерът поклати глава.
— Той няма да ви разбере. — Сетне продължи, почти на един дъх: — Вижте, сър, сигурен съм, че ще ме разберете. Приличате ми на човек, който знае какво е да си изкарваш прехраната. Този човек не е в първа младост. Все още не е наближил Шестото десетилетие, на какво ще стане, ако при следващото Преброяване сметнат, че е негоден и… и го отведат? Не желаем да го изгубим — затова го доведох при вас. Държа всичко да бъде запазено в тайна защото… — Арбин огледа стените наоколо, сякаш се опитваше да открие невидими уши — може би защото на Древните не би се понравила моята постъпка. Нищо чудно да сметнат, че е нарушение на Обичая да се лекува някой, който е обречен, но нали разбирате, животът е тежък и… той ще бъде от полза и за вас. Нали ви трябват доброволци?
— Зная. Та къде е този ваш роднина?
Арбин реши да рискува.
— Отвън, в багажника на моя двуколесник, ако някой вече не го е открил. Трудно ще се справи в подобна ситуация…
— Добре, добре, надявам се, че с него всичко е наред. А сега двамата с вас ще излезем и ще вкараме вашия двуколесник в подземния гараж. Аз ще се погрижа да не присъстват излишни свидетели. И, уверявам ви, Братството няма да ви създаде никакви проблеми.
Той положи приятелски ръка на рамото на Арбин, а фермерът се усмихна мъчително. Имаше чувството, че някой е разхлабил примката около шията му.
Шект сведе поглед към отпуснатата фигура в леглото. Пациентът беше в безсъзнание, дишаше дълбоко и ритмично. От време на време произнасяше дълги и нечленоразделни фрази. Ала въпреки всичко, липсваха някакви преки симптоми, които да подсказват, че е слабоумен. Всички рефлекси бяха съвсем нормални за човек в напреднала възраст.
В напреднала възраст! Хъмм.
Той погледна към Арбин. Фермерът следеше всичко с широко отворени очи.
— Искате ли да вземем костна проба?
— Не — извика уплашено Арбин. Сетно добави малко по-тихо: — Нищо, с което да бъде идентифициран.
— Може да ни е от полза… ако знаем на колко години е — възрази Шект.
— На петдесет — побърза да каже Арбин.
Физикът сви рамене. Това нямаше значение. Той отново огледа спящия. Когато го доведоха, не само, че
