докажа. Във всеки случай, след не повече от година смятам да приключа с изследването си.
— И ако наистина успеете да го сторите, докторе, в което силно се съмнявам — продължи полковникът, — ще бъда искрено изумен. Вече четири години откакто ме изпратиха на Земята и трябва да призная, че съм натрупал значителен опит. За мене всички тези земляни, до последния човек, са крадци и мошеници. Със сигурност са далеч по-изостанали от нас в интелектуално отношение. Липсва им онази искра, която е помогнала на човечеството да завладее галактиката. Те са мързеливи, суеверни, алчни и без капчица благородство в душите. Нека вие или който и да било от присъстващите да ми покаже поне един представител на тази планета, който по какъвто и да било начин да се равнява на някой от нас и едва тогава ще склоня, че той може да е представител на древна раса, от която произлизам и аз. Но дотогава ще ви помоля да не правите подобни смехотворни предположения.
Някакъв едър мъж с внушителна външност застана до масата и неочаквано се намеси в разговора:
— Нали знаете какво казват — че единственият добър землянин е мъртвият землянин, но дори тогава миришел ужасно — и той се изсмя шумно.
Арвардан погледна навъсено чинията пред него и отвърна, без да вдига глава:
— Нямам намерение да обсъждам с вас въпросът за расовите различия, а и той няма връзка с този случай. Защото, аз говорех за праисторическия жител на Земята. Потомците, които имате пред вид вие, са живели твърде дълго в изолация и са били подложени на въздействието на една силно променена околна среда — но въпреки това, не бих ги зачеркнал с толкова лека ръка.
Той се обърна към Ениус и продължи:
— Милорд, стори ми се, че споменахте името на един землянин преди вечеря?
— Така ли? Не помня…
— Някакъв физик — на име Шект.
— Ах, да… да.
— Не е ли той Афрет Шект?
— Но да! Значи сте чували за него?
— Струва ми се. Точно тази мисъл не ми даваше покой през цялата вечер — от мига, когато го споменахте, но сега вече си спомних. Не работеше ли той в Института за Ядрени Изследвания в… о, по дяволите, как му беше името? — Той почука с пръст челото си. — В град Чика?
— Точно той е. И какво за него?
— Само това: в августувския брой на „Физикъл ревюз“ четох негова статия. Обърнах й внимание, защото се интересувам от всичко, свързано със Земята, а в галактическата преса изключително рядко се появяват статии от земляни… Но да се върнем на въпроса — та този човек твърди, че бил създал някакъв апарат, наречен синапсатор, с помощта на който се подобрявала заучаващата способност на нервната система при всички бозайници.
— Наистина ли? — попита малко рязко Ениус. — За първи път чувам.
— Ще ви намеря тази статия. Много е интересна, но да си призная, не съумях да проследя математическата обосновка. Та значи, в хода на опитите този Шект подложил няколко животни на въздействие от страна на синапсатора — доколкото си спомням, тук ги наричат плъхове — а след това трябвало трябвало да открият храната си в лабиринт. Използвал и няколко плъха за контрола и открил, че тези, които изпитали действието на синапсатора, решавали три пъти по-бързо загадката… разбирате ли за какво говоря, полковник?
— Не, докторе, не разбирам — поклати глава с равнодушно изражение полковникът.
— Тогава ще се наложи да ви обясня. Това означава, че всеки учен, способен на подобно научно откритие, пък бил той и жител на Земята, се равнява по интелект с мен и — надявам се ще ми простите нахалството — с вас.
Ениус побърза да се намеси:
— Простете, доктор Арвардан. Бих желал отново да се върнем на въпроса за синапсатора. Този Шект експериментирал ли е с хора?
Арвардан се засмя.
— Съмнявам се, доктор Ениус. Девет-десети от плъховете, с които е работил, са умрели по време на опитите. Едва ли би посмял да опита с хора при подобна статистика.
Чул това, Ениус се отпусна в креслото с мрачно изражение и нито заговори, нито хапна нещо до края на вечерята.
Малко преди полунощ Прокураторът се оттегли без излишен шум, като размени само няколко думи с жена си, прехвърли се незабелязано на своя личен крайцер и отлетя за Чика — по време на близо двучасовия полет лицето му остана все така намръщено, а сърцето му блъскаше тревожно.
И така се случи, че в същия следобед, когато Арбин Марен доведе Джоузеф Шварц в Чика за лечение със синапсатора на Шект, самият доктор Шект час преди това бе посетен не от друг, а от Прокуратора на планетата Земя.
Кралският път
В Чика Арбин се чувстваше неспокоен. Имаше усещането, че е попаднал в клопка. Някъде в този град, един от най-големите на Земята — твърдяха, че в него живеели близо петдесет хиляди души — та някъде в него се намираха и чиновници от великата Империя.
Честно казано, Арбин никога не беше срещал представител на галактиката и тъкмо по тази причина непрестанно се озърташе уплашено наоколо. Ако някой го попиташе, едва ли би могъл да обясни с какво един Чуждоземец се отличава от землянина, но дълбоко в себе си беше уверен, че подобна разлика съществува.
На влизане в института той се огледа назад. Беше паркирал двуколесника отпред и за всеки случай бе пъхнал в автомата на паркинга шестчасов жетон. Дали подобна екстравагантност нямаше да привлече нечие нежелано внимание? Всичко тук го плашеше. Въздухът буквално гъмжеше от очи и уши.
Дано само непознатият не се опита да излезе от багажника, където го беше скрил. На раздяла бе кимнал — но дали бе разбрал какво се иска от него? Арбин за първи път изпита съжаление от взетото решение. Защо му трябваше да се вслушва в налудничавите предложения на Грю?
В този миг вратата се плъзна встрани и нечий глас прекъсна мислите му:
— Какво желаете?
Звучеше нетърпеливо, сякаш вече бе задал този въпрос безброй пъти.
Когато отговори, Арбин откри, че гърлото му внезапно е пресъхнало и думите се търкаляха по езика като пясък.
— Тук ли трябва да се запиша за опитите със синапсатора?
Регистраторът го погледна малко изненадано, а след това каза:
— Подпишете тук.
Арбин дръпна уплашено ръка и отвърна:
— Искам преди това да задам няколко въпроса.
— С нищо не мога да ви помогна, преди да се регистрирате в книгата за посетители — такъв е редът при нас.
Без да промълви нито дума, Арбин понечи да си тръгне. Жената зад бюрото стисна ядно устни и ритна с крак сигналния педал до креслото й.
Арбин продължаваше да води борба със себе си, докато младата жена не откъсваше от него втренчен поглед. Щеше да си го спомни и след хиляда години. Изпитваше дивото желание да побегне, да се върне при колата, да се прибере във фермата…
Някой облечен в бяла престилка бързаше към тях от съседната стая. Регистраторката посочи с пръст Арбин и каза:
— Доброволец за синапсатора, мис Шект. Отказва да си даде името.
Арбин вдигна глава. Още една млада жена. Объркването му растеше.
— Вие ли се разпореждате с машината, мис?
— Не съвсем. — Тя се усмихна дружелюбно и Арбин почувства как напрежението му намалява. — Но бих могла да ви отведа при човека, когото търсите — продължи жената. — Наистина ли искате да се подложите
