И ето че сега Арвардан отново бе поел за да търси доказателства за своята теория към една от най- незначителните планети в Империята — планетата на име Земя.
Арвардан се приземи на единствената територия, с която Империята се разпореждаше на Земята, къс земя сред безжизнените хълмове, в платата на север от Хималайския масив. Едно от малкото незасегнати от радиоактивността места, именно тук бе издигнат блестящ палат, в който нямаше и следа от земната архитектура. Всъщност, палатът беше точно копие на вицекралските дворци, построени на многобройни и далеч по-богати планети. Земята наоколо бе старателно обработена. Острозъбите камънаци бяха покрити с плодородна почва, наторявани, редовно поливани, обгърнати в изкуствена атмосфера и климат — с други думи този малък къс земя бе превърнат в миниатюрна градина с разцъфнали цветя и тучни поляни.
Енергетичните разходи, необходими за да се поддържа това творение на човешката ръка, според земните стандарти бяха неимоверни — но само капчица в морето за огромните възможности на десет милиона планети, чийто брой непрестанно растеше. (Беше изчислено, че само през 827 година от Галактическата ера, всеки ден средно по петдесет планети са получавали провинциален статус, едно от условията за което е населението да нахвърля петдесет милиона души).
В това неземно местенце живееше Прокураторът на Земята и случваше се, макар и рядко, заблуден от този изкуствено съграден и поддържан лукс, да забрави, че всъщност е Прокуратор на един прогнил свят и да си припомни, че е потомствен аристократ.
За разлика от него, жена му беше лишена от склонността към подобни самозаблуждения, особено в мигове като този, когато можеше ясно да различи границата между изкуствената обетована земя и злокобно назъбените скали отвъд нея. В подобни моменти нито разноцветните фонтани (които нощем фосфоресцираха като леден пламък), нито покритите с цветя пътеки, или идиличните горички, бяха в състояние да прогонят мисълта, че се намират в изгнание.
Всичко това вероятно може да обясни защо Арвардан беше посрещнат далеч по-сърдечно, отколкото го изискваше протоколът. В края на краищата, за Прокуратора Арвардан бе като полъх на Империята, носещ със себе си мириса на безгрижието и свободата.
Арвардан също откри немалко причини да изпитва възхищение.
— Всичко това — възкликна той, — е направено чудесно и с много вкус. Удивително е, когато можеш да се любуваш на подобни великолепни образци на централната култура в такива затънтени местенца на Империята, лорд Ениус.
Ениус отвърна с усмивка.
— Опасявам се, че дворът на Прокуратора на Земята е далеч по-приятен за посещение, отколкото ако за обитаване. Той е като куха черупка, която кънти, когато я почукаш. Достатъчно е да се запознаете със семейството ми и с всички приближени на двора и можете да считате, че сте изчерпили всичко, което централната култура е донесла тук. Не изглежда много, нали?
Беше късен следобед, седяха в колонадата, слънцето бавно се спускаше към назъбения, обвит в мъгла хоризонт, а въздухът бе изпълнен с уханията на цветя.
Невежливо би било от страна на Прокуратора да прояви любопитство към делата на своя гост, ако човек не се съобразява с последствията от мъчителната изолация, далеч от бляскавия светски живот на Империята.
— Дълго време ли ще останете, доктор Арвардан? — попита Ениус.
— Все още не зная със сигурност, лорд Ениус. Изпреварих останалите членове на експедицията за да се запозная предварително с особеностите на земната култура и да изпълня необходимите юридически изисквания. Уведомиха ме, между другото, че трябва да получа разрешение от вас, за да издигна лагери в местата, към които проявявам интерес.
— О, разрешавам, разрешавам! Но кога ще започнат проучванията? И какво всъщност очаквате да откриете на това забравено от всички място?
— Надявам се, ако всичко върви според плановете ми, до няколко месеца да вдигна първия лагер. А що се отнася до предположенията ми — да си призная, не споделям становището ви, че планетата е чак толкова изостанала. Всъщност, тя е уникална в нашата галактика.
— Уникална? — повтори объркано Прокураторът. — Ни най-малко! Това е една съвсем обикновена планета. Това е една ужасна дупка, долно свърталище — наречете го както искате — само не и най- уникалната планета в галактиката. Гади ми се дори, когато трябва да говоря за нея, защото за мен Земята винаги ще бъде един недодялан, провинциален свят.
— Но този свят е радиоактивен — възрази Арвардан, донякъде смутен от такъв яростен отпор.
— Е, и какво от това? Хиляди планети в галактиката са радиоактивни, немалко от тях дори повече от Земята.
В този момент вниманието им бе привлечено от количката с напитки, която се плъзна безшумно и спря пред тях.
Ениус махна с ръка и попита:
— Какво ще обичате?
— Нямам особени предпочитания. Липов коктейл.
— Лесна работа. Ей сега ще смесят съставките… със, или без ченсей?
— Само капчица — отвърна Арвардан, показвайки с показалец и палец.
— След миг ще е готов.
Дълбоко в утробата на бар-количката (може би най-широко разпространеното творение на човешката изобретателност) механичният, неодухотворен барман се зае да смесва поръчания коктейл, като изчисляваше пропорциите до атом, всеки път ги повтаряше с неизменна точност и по такъв начин оставаше ненадминат в уменията си, сравнен дори с най-вдъхновения коктейл-майстор с човешки произход.
Сякаш от нищото изникнаха две високи чаши, очаквайки подобаващ прием.
Арвардан вдигна чашата със зелената течност и за миг опря хладната й повърхност в бузата си. Сетно докосна с устни ръба и отпи.
— Точно както го обичам — отбеляза той. След като остави чашата на прикрепената към креслото му подложка, той продължи: — Както казахте, Прокураторе, има хиляди радиоактивни планети, но само една от тях е обитаема. Тази планета.
— Вярно… — Ениус облиза устни, след като на свой ред отпи от поръчания коктейл, — може би, наистина е уникална в това отношение. Но това е едно незавидно отличие.
— Става дума за статистическа уникалност — обясни Арвардан. — Която, на свой ред, ни разкрива невероятни перспективи. Според твърденията на биолозите, на нито една планета, на която съществува радиоактивност над определена граница, не може да възникне и да се развие живот… А радиоактивността на Земята далеч надхвърля тази граница.
— Интересно. Не го знаех. Предполагам, от това следва, че животът на Земята се отличава фундаментално от този в галактиката… Което вероятно ви задоволява, след като сте от Сириус — той се усмихна иронично и продължи с поверителен тон: — Знаете ли, че основните затруднения, с които се сблъскваме в управлението на тази планета произтичат от ширещия се антитерестриализъм в целия Сириуски сектор? И тези чувства се радват на взаимност от страна на земляните. Не искам да кажа, естествено, че антитерестриализмът се среща единствено в Сириуския сектор, просто там той е най- изразен.
Арвардан с мъка сдържаше възмущението си.
— Лорд Ениус, ще си позволя да отхвърля подобни възмутителни предположения. Лично аз не мога да изпитвам подобна непоносимост към което и да било живо същество. Дълбоко съм убеден в единството на човешката раса, като включвам в нея и Земята. В основата си животът навсякъде е еднакъв и се базира на протеинови комплекси в колоиден разтвор, наричан от нас протоплазма. Влиянието на радиоактивността, за което говорех преди малко, е приложимо не само за човека, но и за всички останали форми на живот, защото се основава на квантовата механика на протеиновите молекули. Приложимо е за вас, за мен, за хората от Земята, за паяците, за бактериите.
Виждате ли, протеините са всъщност невероятно сложни съединения от аминокиселини и други компоненти, подредени в комплексни три-измерени модели, проявяващи нестабилност като слънчеви лъчи в облачен ден. Именно в тази нестабилност се корени животът, тъй като за да запазват своя облик, налага се непрестанно да менят позицията си — също както мени позицията си някоя дълга пръчка, която акробатът е
