Говори нечленоразделно… просто не знам какво да ти кажа.
— Не изглежда опасен — отвърна фермерът. — По-скоро е уплашен. Едва ли ще ни причини неприятности.
— Уплашен, значи? Ами ако е слабоумен? Може би това не е някой чуждоземен диалект, а безсмислен брътвеж на побъркан?
— Не ми изглежда… — но Арбин се размърда неспокойно.
— Защото ти се ще да го използваш… добре, ще ти кажа как да постъпиш. Отведи го в града.
— В Чика? — Арбин го погледна ужасено. — Така ще се издадем.
— Ни най-малко — прекъсна го спокойно Грю. — Проблемът при теб е, че не четеш редовно вестници. За щастие на семейството, аз го правя. Наскоро научих, че в Института за Ядрени Изследвания е създаден апарат, който ще подпомага хората в учебния процес. Имаше цяла страница по този въпрос в неделното издание. Та значи, нужни са им доброволци. Заведи им нашия човек. Той ще им стане доброволец.
Арбин поклати решително глава.
— Изгубил си си ума. Не мога да го направя, Грю. Още от вратата ще му поискат регистрационния номер. Така сам ще си изпрося разследването, а после ще научат и за теб.
— Не, няма. Защото отново грешиш, Арбин. Причината, поради която в института се нуждаят от доброволци е, че апаратът им все още е на експериментален етап. Нищо чудно е да погубил няколко души, така че няма да ти задават никакви въпроси. А нашият човек толкова е загазил, че и смъртта може да е изход за него… Арбин, бъди така добър, подай ми книгопроектора и пусни шеста ролка. И ми донеси вестника на връщане.
Беше късен следобед, когато Шварц отвори наново очи. Усещаше в гърдите си онази смразяваща болка, мъката по изгубената съпруга, по изчезналия познат свят…
Веднъж вече бе изпитвал тази болка и споменът за онзи далечен миг пробуди в него отдавна забравена сцена. Беше съвсем млад, почти дете, селото, в което живееше бе сковано от студ и покрито със сняг… но шейната вече беше запрегната… а сетне влакът… и неописуемо големият кораб…
Мъчителният, отчайващ страх по познатия, но изгубен свят се смеси със спомените за онзи далечен миг, когато едва двадесет годишен бе емигрирал в Америка.
Нямаше нищо по-истинско от това отчаяние. Вече не се съмняваше — това не беше сън.
Подскочи, когато светлината зад вратата блесна и се разнесе познатият, но неразбираем глас на неговия домакин. А после вратата се отвори и му поднесоха закуска — гъста и вкусна каша, която напомняше малко на царевично брашно и мляко.
Каза само „благодаря“ и закима с глава.
Фермерът отвърна нещо на свой ред и вдигна ризата на Шварц от облегалката на стола. Огледа я, като обърна особено внимание на копчетата. Сетне я постави на място, плъзна встрани една от вратите на гардероба и едва сега Шварц забеляза колко гладко шлифовани са стените.
— Пластмаса… — промърмори той, по-скоро на себе си. Откри също, че стаята няма ъгли, а стените се преливат постепенно една в друга.
Непознатият домакин извади няколко предмета и му ги протегна с недвусмислени жестове. Очевидно Шварц трябваше да се измие и облече.
Подчини се, а и не отказа предложената помощ. Не намери никакви подходящи прибори за бръснене, неясни останаха и жестовете на другия, когато докосна брадата му с неприкрито отвращение. Шварц потърка наболите косми и въздъхна тъжно.
След това го отведоха при някаква не особено голяма, издължена кола с две колела и му обясниха с жестове, че трябва да седне вътре. Пустеещият път се понесе под и зад тях и не след дълго наоколо се издигнаха ниски бели постройки, а далеч отпред синееше морската шир.
— Чикаго? — той посочи с ръка.
Ала почти не вярваше, че ще получи утвърдителен отговор, защото градът пред него с нищо не напомняше на Чикаго.
Фермерът дори не отвори уста.
И Шварц изгуби всякаква надежда.
Един свят — или много?
Все още възбуден от интервюто с представителите на пресата във връзка с предстоящата експедиция на Земята, Бел Арвардан усещаше, че сърцето му бие в синхрон с пулсациите на сто милиона звездни системи, които съставяха Галактическата империя. Вече не ставаше дума за това да те познават в един или друг сектор. Успее ли да докаже теориите си относно Земята и щеше да изгради солидна научна репутация на всички обитаеми планети от Млечния път, на всички планети, на които бе стъпил човешки крак през хилядолетията на космическа експанзия.
Никак не беше лек пътят, който бе изминал към висините на науката, където го очакваше така мечтаната слава. Макар едва на тридесет и пет, научната му кариера бе безкраен низ от превратности. Началото бе дадено с истински взрив, който бе разтърсил залите на Арктруруския университет, където Бел бе титулуван за старши археолог на безпрецедентната възраст двадесет и три години. Взривът — отекнал надалеч, макар и лишен от материална субстанция — се изразяваше в отказа на редакцията на „Журнал на Галактическото Археологическо Общество“ да публикува дори част от неговата научна дисертация. За първи път в историята на университета се отказваше публикуване на дисертация за придобиване на старша научна степен. Излишно е да се добавя, че също така за първи път в историята на този журнал с изградена репутация, отказът бе формулиран по такъв глупав начин.
Непосветеният в тайните на археологията едва ли би могъл да си обясни причината, поради която един суховат научен труд, наречен „По въпроса за античността на археологическите находки в Сириуския сектор, разгледан в светлината на Радиационната хипотеза за човешкия произход“ би предизвикал такъв гневен отклик. Истината обаче беше, че Арвардан бе обявил за свое изобретение хипотеза, която за първи път е била изказана от група привърженици на метафизиката, същността на която се свеждаше до предположението, че човечеството се е появило на една единствена планета и постепенно е заселило цялата галактика. Това беше любимата теория на модерните писатели на фантастика и bete noire за всеки уважаващ себе си археолог в пределите на Галактическата империя.
Но Арвардан скоро накара другите да се съобразяват с него и само след десетина години го считаха за най-големия специалист по доимперските култури, някои от които все още съществуваха необезпокоявани в задния двор на Галактиката.
Така например, Бел издаде монография за механистичната цивилизация от сектор Ригел, където еволюцията на роботите бе довела до появата на отделна култура, просъществувала векове наред, докато накрая далечните и усъвършенствани потомци на първите метални роби лишили човека от неговата ръководна роля и създали предпоставки всемогъщата флотилия на вожда Морай да вземе властта в свои ръце. Според ортодоксалната археология, човекът се е появил и еволюирал независимо на различните планети, а примери за нестандартни култури от типа на тази в района на Ригел се използваха за да потвърдят, че расовите различия са се изглаждали в последващото смесване. Арвардан с лекота разгромяваше подобни концепции, а в примера с Ригел изтъкна, че робокултурата се явява естествен изразител на икономическите и социални сили, характерни за този период и за конкретния галактически район.
Следващата тема бяха варварските светове на Офиоки, които ортодоксалната археология сочеше като типичен пример за примитивно човечество, все още недостигнало стадия на междузвездни пътешествия. Всички учебници използваха системата Офиоки като доказателство за Теорията на смесването, според която човечеството е кулминационна точка от еволюцията на всички планети с водно-кислороден химичен състав, определени температурни и гравитационни параметри и че всички негови разновидности могат да се смесват, като това се осъществява, когато бъде достигнат етапа на междузвездните пътешествия.
Но Арвардан откри следи от по-ранни цивилизации, предхождали варваризма на Офиоки и съумя да докаже, въз основа на записи от този период, че още в онези далечни времена е била осъществявана междупланетна търговия. Последният удар бе нанесен, когато той демонстрира, по един неоспорим начин, че човекът е емигрирал в този регион на доста напреднал етап от своето развитие.
Едва след тези разкрития „Жур. на Гал. Арх. Общ.“(общоприетото съкращение на това научно издание) се съгласи да публикува дисертацията на Арвардан — близо десет години след написването й.
