— Но защо се ядосваш, Грю? — попита той. — Когато свършиш с вестника ще прочета тази редакционна статия.
— Какъв смисъл, след като и ти си на тяхното мнение? Вие, младите, сте такива мекушавци — като тесто в ръцете на Древните.
— Стига, татко — намеси се Лоа. — Не започвай отново. — Тя млъкна и се заслуша. Стори й се, че дочу нещо, но какво…
Арбин почувства онова странно мравучкане, което получаваше винаги, когато се споменаваше Обществото на Древните. Не беше никак безопасно да се говори по този начин, да се осмива земната култура, това си беше направо…
Ами да, най-чиста проба асимилационизъм. Той преглътна болезнено, думата му се стори странна, дори когато я произнасяше мислено.
Разбира се, когато Грю е бил млад, било е на мода да се говори за преосмисляне на традиционните пътища, но сега времената бяха други. И Грю го знаеше добре — само че, сигурно не е никак лесно да разсъждаваш разумно и логично, когато си прикован в инвалидна количка и гледаш как се топят дните до следващото Преброяване.
Грю очевидно бе ужасно ядосан, но въпреки това замълча. Секундите се нижеха бавно, а той все не можеше да фокусира поглед върху ситно изписаните букви. Така и не успя да стигне до спортната рубрика и главата му се люшна напред. Той изхърка тихичко, а вестникът се свлече на пода.
Едва тогава, Лоа заговори с разтревожен шепот.
— Арбин, струва ми се, че не му отделяме нужното внимание. Животът му никак не е лек. Спомни си какъв жизнен човек беше — това сега е по-лошо и от смъртта.
— Нищо не е по-лошо от смъртта, Лоа. Чете си вестниците, взимаме му и книги. Остави го на мира! Подобни вълнения дори са му от полза. Поне няколко дни ще е спокоен и щастлив.
Арбин тъкмо понечи да вдигне картите, когато на вратата се заблъска, а след това се разнесе някакъв нечленоразделен вик.
Арбин неволно трепна. В очите на Лоа се четеше страх, тя погледна мъжа си с разтреперани устни.
— Изведи Грю от тук — нареди Арбин. — Бързо!
Едва произнесъл тези думи и Лоа беше зад количката. Устата й шепнеше успокояващи думи.
Но спящата фигура изпъшка и се пробуди още при първото движение. Старецът вдигна глава и посегна по навик за вестника.
— Какво има? — попита раздразнено той, без да си прави труда да говори тихо.
— Шшт. Всичко е наред — прошепна Лоа докато тикаше количката към другата стая. След като затвори вратата, тя опря гръб в нея, дишайки учестено, и впери поглед в мъжа си. На вратата отново се почука.
Двамата стояха съвсем близо един до друг, с навъсени и враждебни лица, докато вратата бавно се плъзна встрани и на прага застана възпълен мъж с изплашена усмивка.
— С какво можем да ви помогнем? — попита Лоа, като се поклони вежливо, но в следния миг отскочи назад, а мъжът възкликна ужасено и се подпря на вратата.
— Болен ли е? — намеси се Арбин. — Чакай, помогни ми да го внесем.
Изминаха няколко часа, Арбин и Лоа се готвеха да си легнат в тихата спалня.
— Арбин… — каза Лоа.
— Какво има?
— Как мислиш, има ли опасност?
— Опасност? — той очевидно не разбираше за какво говори.
— Ами дето прибрахме този мъж у дома. Кой е той?
— Откъде да знам? — в гласа му се долавяше раздразнение. — Но нима можем да откажем помощ на един болен човек? Още утре ще уведомим Регионалния отдел за сигурност — ако наистина няма документи. — Той се обърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.
Но жената наруши възцарилото се мълчание с разтревожен глас.
— Нали не мислиш, че е агент от Обществото на Древните? Знаеш, заради Грю.
— Искаш да кажеш, заради онова, което каза тази вечер? Извън всякаква логика е. Няма какво да го мислим.
— Разбираш за какво говоря. Вече две години укриваме Грю в нелегалност, излишно е да ти напомням, че нарушаваме един от най-важните Обичаи.
— Не вредим на никого — промърмори Арбин. — Изпълняваме си квотата, макар да е съобразена за тричленно семейство — за трима работници. След като го правим, защо ще ни подозират? Не му позволяваме да припари извън къщата.
— Може да са проследили инвалидната количка. Наскоро купи за нея двигател и резервни части.
— Да не започваме отначало, Лоа. Колко пъти ще трябва да ти повтарям, че закупих само стандартни кухненски принадлежности. Не виждам никаква причина, за да подозираме, че са ни изпратили някой агент на Братството. Нима смяташ, че разиграват подобен театър само заради един немощен старец в инвалидна количка? Какво им пречи да дойдат посред бял ден и да ни покажат заповед за претърсване? Моля те, погледни реално на нещата.
— Щом така смяташ, Арбин — в очите й този път се четеше вълнение, — а така предполагах и аз — тогава той трябва да е Чуждоземец. Не може да е землянин.
— Защо пък да не може? Що за смешно предположение. За какво ще му е на някой поданик на Империята да идва тук — на Земята?
— Не зная защо! Всъщност зная — може да е извършил някое престъпление. — Тя изглеждаше вдъхновена от хрумването си. — Ами да! Съвсем логично обяснение. Какъв по-естествен избор от Земята? Кой би го потърсил тук?
— Ако е Чуждоземец. Но с какви доказателства разполагаш?
— Не говори нашия език — така ли е? Длъжен си да го признаеш. Разбра ли поне една дума? Следователно, дошъл е от някой далечен край на галактиката, където използват този странен диалект. Казват, например, че жителите на Фомалхаут трябвало да изучат един съвсем нов език, за да ги разбират в Имперския двор на Трантор… Не разбираш ли, какво означава всичко това? Ако той е чужденец, пристигнал нелегално на Земята, значи не е регистриран в Бюрото по преброяването и ще даде мило и драго да избегне вниманието им. Можем да го използваме във фермата — на мястото на татко — и отново ще бъдем трима, при същата квота за целия следващ сезон… Ще ни помогне да приберем реколтата.
Тя впери тревожен поглед в лицето на своя мъж и прочете объркването му.
— Хайде да спим, Лоа — рече Арбин. — Ще говорим утре.
Шепотът утихна, светлината бе изгасена и сънят се спусна над къщата.
На следващата сутрин дойде ред на Грю да си каже мнението по въпроса. Арбин очакваше с надежда съвета му. Изпитваше увереност в мъдростта и опита на своя тъст.
— Проблемите ви, Арбин — поде Грю — произхождат от факта, че сте ме регистрирали като работник и ви е определена тричленна квота. Омръзна ми да съм ви в тежест. Живях две години отвъд определения Срок. Стига ми толкова.
— Въобще не става дума за това — отвърна смутено Арбин. — Не съм намеквал, че си ни в тежест.
— Какво значение, в края на краищата? Остават само две години до следващото Преброяване, когато ще си отида.
— Но поне ще си поживееш още две години. Защо да те лишаваме от тях?
— Защото така е за всички. А какво ще стане с теб и Лоа? Когато дойдат за мен ще отведат и вас. Кой доблестен човек би живуркал още някоя и друга година, за сметка на своите…
— Престани, Грю. Сега не е време за истерии. Колко пъти вече го обсъждахме — ще съобщим за теб само седмица преди Преброявенето.
— А как ще измамите доктора?
— Ще го подкупим.
— Хъмм. А този — новият? Рискът сега е двоен. Трябва и него да криете.
— Ще го изгоним. Космосе мили, трябва ли точно сега да се притесняваме за него? Имаме цели две години. Ти какво ще ни посъветваш?
— Чуждоземец… — промърмори Грю. Почукал на нашата врата. Нямаме представа откъде се е взел.
