намери телефон. В джоба си носеше само четири долара и двайсет и пет цента, но в полицията сигурно ще му помогнат…
Вървеше точно по средата на пътя и непрестанно се озърташе в двете посоки. Не забеляза кога се скри слънцето, не обърна внимание и на първите звезди, изгрели над него.
Никакви коли! Нито една! А мракът се сгъстяваше все повече.
Стори му се, че отново ще почувства онова странно замайване, когато на хоризонта вляво от него нещо проблесна. Хладно, синьо сияние прозираше през клоните на дърветата. Не приличаше на светлината от горски пожар, а по-скоро на далечен отблясък. Дори чакълът под краката му сякаш бе започнал да мъждука. Наведе се, докосна го с ръка, но не откри нищо необикновено. Ала с крайчеца на окото си зърна отново слабото сияние.
Изведнъж осъзна, че се носи като подивял по чакълестия път, а подметките му тракат в неравен ритъм. В ръката му се люшкаше разполовената кукла и той я запрати през рамо.
Зловеща, цинична останка от един друг живот…
Внезапно той застина на място, обхванат от паника. Тази кукла беше единственото доказателство, че не е изгубил разсъдъка си. Нуждаеше се от нея! Обърна се, приведе се в мрака и я затърси — беше като тъмно петно на фона на ултра-виолетовото сияние. Част от пълнежа бе излязъл навън и той го натика обратно.
Отново вървеше без да знае накъде — твърде подтиснат, за да тича.
Беше ужасно гладен и не по-малко изплашен, когато забеляза светлината.
Без никакво съмнение — къща!
Извика, обезумял, никой не отговори, но вече ясно различаваше сградата — искрица надежда сред кошмара на тази ужасяваща, безлична пустош, сред която бе вървял през последните няколко часа. Свърна от пътя и затича през полето, през канавките, редките дръвчета, ниските храсталаци и едно поточе.
Странно — дори водата в поточето излъчваше слабо сияние — сякаш фосфоресцираше! Забеляза го с някаква далечна част от съзнанието си.
Миг по-късно беше съвсем близо до къщата и протегна ръце, за да докосне бялата солидна стена. Не беше от камък, нито от тухла или дърво, но той не обърна внимание на този факт. Приличаше на мътен, необичайно здрав порцелан, но сега не му беше до това. Потърси трескаво вратата, откри я, не видя звънец, ритна я и изрева с демоничен глас.
Отвътре се чу приглушен шум, последван от прекрасния звук на човешки глас — различен от неговия. Извика отново.
— Ей, вие там!
Вратата се отмести с тихо, почти нежно бръмчене. Пред него стоеше жена, с тревожен блясък в очите. Беше висока и слаба, а зад нея стоеше едър мъж с навъсено лице, облечен в работен комбинезон. Не, не точно работен комбинезон. Всъщност, Шварц никога не бе виждал подобни дрехи, но кой знае защо си помисли, че са предназначени именно за работа.
Сега не беше време да е придирчив. Тези хора, дрехите им — всичко му се струваше необичайно красиво в този миг — като видение на най-скъп приятел за човек, прекарал дълго време в самота.
Жената заговори със звънлив и мелодичен глас и Шварц вдигна ръка, за да се подпре на вратата. Устните му помръднаха беззвучно и със заглушаваща сила върху него отново се стовариха всички предишни страхове, а сърцето му спря да бие.
Никога преди Шварц не беше чувал езика, на който го бе заговорила жената.
Освобождаване от непознатия
През същата тази прохладна вечер Лоа Марен и нейният флегматичен съпруг, Арбин, играеха на карти. Старецът, настанен в електрическа инвалидна количка в ъгъла, прелисти гневно вестника и извика: „Арбин!“
Арбин Марен не бързаше да отговори. Стиснал тънките, гладки пластини той обмисляше следващия си ход. Едва след като взе решение, той се отзова с вял глас:
— Какво искаш, Грю?
Навъсеният Грю втренчи злобен поглед в своя зет и отново прелисти вестника. Странно, но шумът от мачкащата се хартия му действаше успокояващо. Когато човек кипи от енергия, а е прикован в инвалидна количка с две безжизнени пръчки, вместо крака, трябва да има поне някакъв начин — в името на Космоса! — за да изразява онова, което е в него. Грю използваше за целта вестника. Прелистваше го шумно, жестикулираше с него, а когато се налагаше, дори го запокитваше.
На други места по Земята, както знаеше Грю, хората имаха монитори за теленовини и следяха текущите събития чрез микрофилми. Но Грю се надсмиваше над подобна идея — признак на упадък и разложение!
— Чете ли за археологичната експедиция, която щели да изпратят на Земята? — попита той.
— Не, не съм — отвърна равнодушно Арбин.
Грю очакваше отговора, тъй като никой освен него не бе преглеждал пресата, а още миналата година бяха върнали семейния видеомонитор. Въпросът му, по-скоро, беше като встъпление към предстоящия разговор.
— Един мераклия вече поел към нас — продължи той. — Получил имперска стипендия — как ви се струва това? Той се зае да чете с механичен глас съобщението: "В наскорошното си интервю, Бел Арвардан, главен научен изследовател при Имперския Археологичен институт, изрази надежда, че предстоящите археологически проучвания на планетата Земя, разположена в покрайнините на Сириуския сектор (виж картата), могат да се окажат ползотворни. „Земята, — заяви той — със своята архаична цивилизация и уникална среда, е създала странна култура, която твърде дълго бе неглежирана от нашите социолози, освен като труден случай за местно управление. Смея да твърдя, че следващите няколко години ще донесат революционни промени в някои фундаментални концепции за социалната еволюция и историята на човечеството.“ И така нататък, и така нататък… — довърши той.
Арбин Марен го изслуша с половин ухо. Накрая промърмори:
— Какво иска да каже с това „странна култура“?
За разлика от него, Лоа Марен въобще не бе чула нито дума.
— Твой ред е, Арбин — рече тя.
— Добре де, няма ли да ме попитате защо са го отпечатали в „Трибюн“? — продължаваше Грю. — Знаете, сигурно, че не биха отпечатали съобщение на Галактическата преса и за милион имперски кредита, ако нямаха належаща причина.
Той почака и като видя, че няма да получи отговор, продължи сам:
— Защото са посветили редакционна статия на темата. На цяла страница, в която правят на пух и прах този Арвардан. Човекът просто иска да прескочи насам за някои научни изследвания, а те се чудят как да му подлеят вода. Вижте само какви са ги надробили тук. — той размаха вестника. — Хайде де, защо не го прочетете?
Лоа Марен захвърли картите и стисна ядно устни.
— Татко, — рече тя — днес имахме труден ден и хич не ни е до политика. Може би малко по-късно? Моля те, татко.
— „Моля те, татко“ — изимитира я навъсено Грю. — Молиш ме! Май доста ти е омръзнал старият баща, след като не желаеш да размениш дори няколко думи с него. Зная, че съм ви увиснал на вратовете, на вас двамата, седя си тук и ви карам да бъхтите за трима… Но по чия вина? Силен съм. Искам да работя. Знаете добре, че могат да излекуват краката ми и всичко ще е както преди. — Той удари ядно с вестник безжизнените си крака, но не почувства нищо. — Единствената причина, поради която няма да ми позволят е, че съм твърде стар, за да си заслужава лечението. Нима това не е типичен признак за „странна култура“? Как иначе бихте нарекли един свят, в който човек има желание да работи, но не му позволяват? Космосе мили, защо не престанем с тези дрънканици за така наречените „особени обичаи“? Те не са „особени“, те са извратени! Все си мисля…
Той махаше като обезумял с ръце, а лицето му беше зачервено.
Арбин се надигна от креслото и положи тежката си ръка върху рамото на стареца.
