— Виждам пръста ви, сър. Там ли точно е дупката?
Доктор Смит пропусна въпроса и продължи:
— Погледнете в противоположна посока. Какво виждате?
— Нищо.
— Но тъкмо на това място е била поставена пещта с урана. Не съм ли прав?
— Мисля, че сте прав, сър — призна с неохота химикът.
Доктор Смит погледна към табелката на вратата и продължи с леден глас:
— Мистър Дженингс, въпросът е абсолютно поверителен. Не искам да го споделяте с когото и да било. Разбирате ли ме?
— Напълно, сър.
— Тогава, да се махаме от тук. Ще изпратим лаборант за да провери радиационния фон, а ние двамата най-добре да отидем на преглед.
— Опасявате се от радиационно изгаряне, сър? — Химикът побледня.
— Скоро ще узнаем.
Оказа се, обаче, че и при двамата нямаше данни за някакви сериозни лъчеви обгаряния. Нормални бяха резултатите от кръвната картина, не се откри нищо и при изследване окосмените части на тялото. Гаденето, от което и двамата се оплакаха, беше отдадено по-скоро на стреса от преживяното, а други симптоми не бяха наблюдавани.
И никой в целия институт, нито тогава, нито пък по-късно, можеше да даде някакво разумно обяснение защо проба непречистен уран, значително под критичната маса, при това без да е подложен на пряко бомбардиране с неутрони, ненадейно ще се стопи и ще излъчи ясно видима, смъртоносна корона.
Единственият извод бе, че в ядрената физика все още се случват чудати и необясними явления.
И въпреки това, доктор Смит не намери в себе си сили да напише цялата истина за инцидента в рапорта, който се наложи да изготвя. Не спомена, например, нито дума за дупките в стената на лабораторията, пропусна и факта, че отвърстието в непосредствена близост да урановата проба едва се различаваше, докато в другото, на стената, спокойно можеше да пъхне пръст.
Един разширяващ се лъч би изминал няколко мили, преди да се отдалечи от кривината на земната повърхност и по това време ще е с ширина десетина фута. А след това ще продължи да сияе в космическия мрак, като едновременно се разширява и отслабва, докато изчезне сред вакуума.
Доктор Смит запази само за себе си тази представа.
Не спомена пред никой и за това, че още на следващия ден, докато лежеше в лазарета, той поиска да му купят вестник и го прочете внимателно, търсейки нещо съвсем конкретно.
Но в един огромен град ежедневно изчезват толкова много хора. А и едва ли някой ще изтича в полицията, за да разкаже как пред очите му е някакъв човек (или, може би само половината от него) се е стопил във въздуха. Във всеки случай, подобно съобщение липсваше.
С течение на времето доктор Смит си наложи да забрави за инцидента.
За Джоузеф Шварц, случилото се бе отнело времето между две крачки. Едва вдигнал крак над захвърлената Ана Парцаливка, той почувства слабо замайване — сякаш за частица от секундата тялото му е било понесено от вихрушка и преобърнато наопаки. Когато положи крак на земята, съвсем неочаквано дъхът му секна и той се строполи в тревата.
Изчака да мине известно време, а после отвори очи.
Така си беше! Лежеше на трева там, където доскоро имаше само паваж!
Къщите бяха изчезнали! Хубавите бели къщи, всяка една с морава отпред, подредени от двете страни на улицата. Нямаше ги!
Това, на което лежеше не беше морава, защото тревата бе избуяла, очевидно занемарена, а наоколо имаше дървета, много дървета.
Но най-страшното бе, че листата на всички дървета бяха златисто-червени, а в шепата си беше смачкал изсъхнало кафеникаво листо. Макар и градски човек, Шварц можеше да различи есен от пръв поглед.
Есен! Но само преди миг, когато вдигна крак за да прекрачи куклата, наоколо беше чудесен юнски ден и всичко бе изпълнено със свежест.
Той сведе неволно поглед към краката си, възкликна изненадано и посегна към тях… Малката кукла, над която бе понечил да прекрачи, мигът на объркана реалност и…
Невъзможно! Той завъртя куклата с треперещи ръце — или по-точно това, което бе останало от нея. Не беше разкъсана, а прерязана. Ето ти още един странен факт! Прерязана точно по средата и то толкова гладко, че дори един конец не стърчеше.
Вниманието му бе привлечено от блясъка на лявата му обувка. Без да изпуска куклата, той вдигна крак. Острият връх на обувката, онази част точно пред пръстите, беше гладко отрязана. Толкова гладко, колкото нито един земен нож, нито един земен обущар не би успял. Именно блестящата повърхност на прясно отрязания край бе привлякла вниманието му.
Объркването на Шварц достигна гръбначния стълб, плъзна се нагоре към главния мозък и като нахлу там, го изпълни с ужас.
Накрая, след като осъзна, че единственото нещо, което е в състояние да го успокои в този побъркан свят, е собственият му глас, той заговори. Гласът, който чу, бе тих, изплашен и задъхан.
— Първо, не съм луд — каза той. — Чувствам се точно така, както съм се чувствал винаги… Всъщност, ако съм луд, няма да го знам, нали? Не… — Вътре в него се надигаше истерия и той събра сили за да я подтисне. — Трябва да има някакво друго разумно обяснение.
Може би сънувам? Как да разбера, дали сънувам, или не? — Той се ощипа, почувства болка, но поклати глава. — Ощипването също мога да го сънувам. Това не е доказателство.
Огледа се с отчаян поглед. Възможно ли е да съществуват толкова ярки, детайлни и продължителни сънища? Веднъж бе чел, че и най-дългият сън не надхвърля пет секунди и че привидната му продължителност не е нищо повече от илюзия.
Слабо успокоение! Шварц дръпна ръкава на ризата и погледна часовника си. Дългата стрелкичка продължаваше да се върти. Ако това наистина бе сън, тези пет секунди бяха ужасно много време.
Вдигна ръка и изтри хладната пот от челото си.
— Може би е амнезия?
Вместо да си отговори, той бавно зарови лице в шепите си.
Ако в момента, когато е вдигал крак, умът му е напуснал познатите, безброй пъти изминавани пътища на мисълта, които бе следвал вярно толкова дълго… И ако три месеца по-късно, през есента, или година и три месеца по-късно, или десет години и три месеца по-късно, е стъпил в това странно място, точно когато умът му се е завърнал от своето пътешествие… тогава, съвсем естествено е да му се струва, че всичко е станало между две крачки… Но в такъв случай, къде е бил и какво е правил през този период?
— Не! — извика болезнено той. Това беше невъзможно. Шварц огледа ризата си. Беше същата, която бе облякъл тази сутрин и изглеждаше съвсем чиста. Помисли малко, бръкна в джоба на панталона и извади една ябълка.
Отхапа я лакомо. Беше съвсем прясна, дори малко студена от хладилника, от който я бе извадил преди не повече от два часа — ако наистина бяха изминали само два часа.
Ами малката парцалива кукла?
Сега вече настина започваше да се ядосва. Или сънува, или съвсем се е побъркал.
Хрумна му, че и часът не е същият. Беше късен следобед, сенките постепенно се удължаваха. Наоколо бе толкова тихо и пусто, че той неволно потрепери.
Изправи се рязко. Трябваше да намери хора, който и да било. Някаква къща, или поне път.
Обърна се в посоката, в която гората се разреждаше и закрачи.
Хладният вечерен въздух постепенно проникваше през сакото му, а върховете на дърветата чезнеха в мрака, когато най-сетне излезе на покрит с груб чакъл път. Шварц изхлипа радостно, когато стъпи на неравната настилка.
Но и в двете посоки не се виждаше нищо и той отново почувства, че сърцето му се свива. Така се надяваше да мине поне една кола. Колко лесно щеше да е всичко тогава — ще помаха, а сетне ще попита с надежда: „За Чикаго ли сте?“
Ами ако въобще не е близо до Чикаго? Както и да е — важното е да се добере до някой град и там да
