Пред очите му все още пробягваха образи от изминалия ден. Първата му мисъл, след като отпрати уплашения фермер, бе да телевизира в Капитола. Ениус вероятно очакваше повикването, защото отговори собственолично. Все още носеше плътните, импрегнирани с олово дрехи.
— Ах, Шект, добър вечер. Приключи ли вашият експеримент?
— За малко да приключи и доброволецът — бедният човек.
Ениус побледня.
— Значи правилно съм постъпил, като реших да си тръгна. Вие учените, твърде малко се различавате от обикновените убийци.
— Все още не е мъртъв, Прокураторе, не е изключено да го спасим, но… — и Шект сви рамене.
— На ваше място, Шект, бих продължил да се ограничавам с плъховете. Не ми изглеждате добре, приятелю. Би трябвало да сте привикнал с подобни неща, за разлика от мен.
— Изглежда остарявам, милорд — отвърна простичко Шект.
— На Земята да остаряваш е твърде опасно — прозвуча сухият отговор. — Най-добре си лягайте, Шект.
И ето, че Шект стоеше до прозореца, загледан в утихналия град от един отмиращ свят.
Вече две години правеше експерименти със синапсатора, цели две години беше роб и верен слуга на Обществото на Древните, или Братството — както предпочитаха да се наричат.
Разполагаше със седем, или осем статии, готови за незабавна публикация в „Сириуския журнал по неврофизиология“, които можеха да му донесат така мечтаната галактическа слава. Но тези статии събираха прах на бюрото му. А вместо това успя да пусне само една кратка и не особено издържана работа във „Физикъл ревюз“. Такива бяха възгледите на Братството. По-добре полу-истина, отколкото лъжа.
Но ето, че Ениус беше проявил интерес. Защо ли?
Имаше ли това някаква връзка, с останалите сведения, до които се беше добрал? Дали Империята бе заподозряла онова, което подозираше той самият?
На три пъти през последните двеста години Земята беше въставала. Три пъти, под знамето на древното величие, Земята се бе нахвърляла срещу Имперските гарнизони. И трите пъти въстанието бе завършвало с неуспех. Напълно естествен завършек. И ако Империята не бе проявила цивилизованост, ако Галактическите съвети не бяха реагирали толкова меко, не бяха подходили с разбиране, Земята отдавна щеше да бъде изхвърлена от списъка на обитаваните планети.
Но може би този път всичко щеше да бъде различно… Можеше ли всъщност да бъде различно? Как да повярва на един побъркан, чиито дни са преброени?
Какъв смисъл имаше всичко? Така или иначе, не би посмял да предприеме каквото и да било. Можеше само да чака. Остаряваше, а както бе отбелязал Ениус, да остаряваш на Земята е твърде опасно. Наближаваше своя Срок и почти нямаше шанс да се измъкне от неумолимата съдба.
Ала колкото и да беше нещастен животът на тази топка горяща кал, наречена Земя, той искаше да живее.
Отново си легна и малко преди да се унесе се зачуди, дали последният разговор с Ениус не е бил подслушан от Древните. Въобще не можеше да предположи, че Древните имаха други източници на информация.
Едва призори младият лаборант на Шект взе така трудното решение.
Изпитваше възхищение пред гения на Шект, но същевременно осъзнаваше, че тайното лечение на анонимния доброволец е в разрез с изричните заповеди на Братството. И тези заповеди имаха правна тежест, което означаваше, че нарушаването им ще бъде наказано по най-суров начин.
Ето върху това разсъждаваше цяла нощ. В края на краищата, кой бе човекът, когото бяха подложили на лечение? Доброволческата кампания бе подготвена доста внимателно с цел да се разкрие точно толкова информация за синапсатора, колкото да не предизвика подозренията на Имперските агенти и същевременно да не окуражава потенциалните доброволци. Защото, Обществото на Древните възнамеряваше да изпрати само свои хора за лечение.
Кой, тогава, бе изпратил този човек? Обществото на Древните — без негово знание? За да проверят лоялността на Шект?
Или пък самият Шект е предател? По някое време вчера бе приел таен посетител — облечен в широки дрехи, подобно на онези, които носят Чуждоземците, за да избегнат радиоактивното заразяване.
Ако Шект наистина е решил да рискува главата си, защо трябва и той да върви с него? Беше още млад, чакаха го четири десетилетия живот. Защо да изпреварва Срока?
От друга страна — очакваше го неминуемо повишение… А Шект бе вече стар, едва ли щеше да премине следващото Преброяване, така че нямаше да му навреди много. Може би дори никак.
Решението бе взето. Лаборантът протегна ръка към комуникатора и набра комбинацията, която щеше да го свърже с Върховния министър на Земята, който единствен — освен Прокуратора — можеше да се разполага с живота и смъртта на всеки земен жител.
Отново настъпи вечер, преди странните видения в мозъка на Шварц да се избистрят и концентрират в пронизваща болка. Припомни си пътуването до ниските, сгушени край езерото постройки, мъчителното очакване в багажника на колата.
И после…? Какво се случи? Умът му отказваше да се подчини… Да, дойдоха за него. Отведоха го в някаква стая, с инструменти, циферблати, дадоха му две таблетки… И това бе всичко. Подадоха му таблетките, а той ги прие с радост. Какво имаше да губи? Отровата можеше да го облекчи от мъките.
А след това — нищо.
Почакай! Нещо проблясваше в спомените му… Някакви хора, които се навеждаха към него… Хладното докосване на слушалката върху гърдите му… Едно момиче, което го храни.
Едва тогава осъзна, че са го оперирали, дръпна встрани чаршафа и седна.
Същото момиче постави ръце на раменете му и го побутна назад, към възглавницата. Говореше нещо успокоително, но той не я разбра. Напрегна сили да преодолее натиска на тъничките й ръце, но не успя. Беше напълно изтощен.
Зарови лицето си в шепи. Поне дланите му изглеждаха съвсем нормални. Размърда крака и почувства хладния допир на чаршафите. Не бяха ампутирани.
Обърна се към момичето и запита, почти без никаква надежда:
— Можете ли да ме разберете? Знаете ли къде се намирам?
Едва разпознаваше гласа си.
Момичето се усмихна и от устата й бликна поток от нежни думи. Шварц изпъшка. В този миг, в стаята влезе възрастен мъж, същият, който му бе дал таблетките. Мъжът и момичето размениха няколко думи, сетне момичето се извърна към него и го покани с ръка.
— Какво? — попита той.
Тя закима енергично, а лицето й грейна от удоволствие. Шварц не можеше да откъсне очи от нея.
— Да говоря ли искате? — каза той.
Мъжът приседна на леглото и му показа със знаци да отвори уста. Той произнесе „а-а-а-а“, Шварц на свой ред повтори „а-а-а-а“, а през това време мъжът го масажираше в областта на адамовата ябълка.
— Какво има? — попита Шварц, след като приключи масажът. — Да не ви изненадва фактът, че мога да говоря? За кого ме мислите?
Минаваха дни и Шварц постепенно научаваше някои неща. Мъжът се наричаше доктор Шект — първото човешко име, което бе научил откакто бе вдигнал крак над онази парцалива кукла. Момичето — Пола — бе негова дъщеря. Шварц откри, че вече няма нужда да се бръсне. Брадата му бе престанала да расте. Това го изплаши. Никога ли вече нямаше да се покаже?
Силите му се възвръщаха бързо. Позволиха му де се облече, оставиха го да се разхожда сам из стаята и вече не го хранеха само с каша.
Дали не е имал амнезия? От това ли го лекуваха? Може би именно обкръжаващият го свят бе истинският, докато онзи, другият, който си спомняше така добре, бе само рожба на едно болно съзнание?
Не му позволяваха да прекрачи прага на стаята. Означаваше ли това, че не разполага със свободата си? Да не е извършил някое престъпление?
Няма по-объркан и неуверен човек от онзи, който се е изгубил в безкрайните коридори на собствения си,
