самотен уми, където никой не би могъл да му се притече на помощ. Няма по-безпомощен човек от онзи, чиято памет е започнала да му изневерява.
Пола се забавляваше, като го учеше на различни думи. Но той не изпитваше радост от лекотата, с която ги разбираше и запомняше. Спомни си, че открай време притежаваше феноменална памет — изглежда поне тя бе останала незасегната. Само след два дни вече можеше да разбира прости изречения. За три той самият започна да ги съставя.
На третият ден се случи нещо, което го изненада. Шект започна да изброява числа, като го караше да извършва различни алгебрични действия с тях. Шварц съобщаваше отговора, а Шект следеше времето на хронометър и си отбелязваше нещо в бележника. После се зае да обяснява термина „логаритъм“ и попита за логаритъма на числото две.
Шварц с лекота улавяше думите му. Ала все още речникът му бе твърде беден, та се налагаше да си помага с жестове.
— Аз… не… може… отговори… не… число…
Шварц кимна доволно.
— Не е число — вярно. Нито това, нито друго. Част от едно, част от друго.
Шварц осъзна, че Шект е потвърдил верността на отговора му и че очакваният резултат не е цяло число, а дроб, а после за своя изненада произнесе:
— нула цяло… три, нула, едно, нула три… и още… числа…
— Достатъчно!
Едва сега разбра, че е отговорил правилно. Но как? Шварц бе уверен, че никога преди не беше чувал за логаритъм и въпреки това умът му услужливо бе подал верния отговор. Нямаше никаква представа от начинът, по който се изчисляваше логаритъмът. Сякаш умът му бе някакво напълно самостоятелно същество, а той само бе изразазител на неговите мисли.
Или някога, в дните преди амнезията, е бил математик?
Времето течеше все по-трудно. Искаше му се да излезе навън и да потърси отговора на всички въпроси. Докато живееше в тази стая (под вещото наблюдение на лекарите) той бе като затворник, или като опитна мишка. Едва на шестия ден му се отдаде търсената възможност. Изглежда бяха започнали да му се доверяват, тъй като на излизане Шект пропусна да заключи вратата. На мястото, където доскоро вратата се сливаше плътно със стената, сега се виждаше процеп от няколко сантиметра.
Изчака, за да се увери, че Шект няма да се върне, след това пъхна бавно ръка, препречвайки пътя на блестящия лъч светлина. Вратата се плъзна гладко и безшумно встрани… Коридорът беше съвсем пуст.
И така Шварц „избяга“.
Откъде можеше да знае, че през шестте дни, откакто бе настанен в стаята, Обществото на Древните бе изпратило свои шпиони да наблюдават болницата, стаята и самия него?
Среднощни тревоги
И през нощта, палатът на Прокуратора не губеше приказния си вид. Вечерните цветя (с неземен произход) разтваряха своите своите снежнобели чашки, а нежният им аромат достигаше чак до стените на палата. Силикатовите нишки, преплетени умело с алуминиевата конструкция на сградата блестяха с нежно виолетово сияние под призрачната лунна светлина.
Ениус вдигна поглед към звездите. За него те бяха най-красивата гледка, защото олицетворяваха Империята.
Земното небе беше от междинен тип. То бе твърде далеч от незабравимото великолепие на небесата от Централните светове, където звездите се притискаха една друга, съревновавайки се по блясък, и разсейваха нощния мрак с ослепителна светлина. Далеч бе и от самотното величие на небесата от Периферията, където с нищо несравнимия мрак се нарушаваше на доста големи интервали от мътноватото сияние на някоя самотна звезда — а млечните пръски на галактиката бяха като слаби отблясъци от диамантен прах.
На Земята по всяко време на нощта можеха да се наблюдават поне две хиляди звезди. Ениус различаваше съвсем ясно Сириус, около който кръжаха десетте най-населени планети на Империята. Там някъде се намираше и Арктрурус, столицата на сектора, в който се беше родил. А слънцето на Трантор, централната планета, беше изгубено из Млечния път. Дори погледнато през телескоп, то щеше да е неотличима част от общото сияние.
Той почувства нечия нежна ръка на рамото си и протегна своята, за да я докосне.
— Флора? — прошепна Ениус.
— Кой друг? — отвърна малко озадачено жена му. — Знаеш ли, че не си мигнал, откакто се върна от Чика? И знаеш ли, че скоро ще се зазори?… Да ти изпратя ли тук закуската?
— Защо не? — Той се усмихна и протегна ръка към кестенявата къдрица, която се полюшваше над бузата й. Дръпна я закачливо и продължи: — Защо трябва да стоиш с мен и да засенчваш най-хубавите очи в галактиката?
Тя освободи къдрицата си и отвърна едва чуто:
— Ти се опитваш да ги засенчиш, с твоите сладникави приказки, но вече съм те виждала в подобно настроение и няма така лесно да се отървеш от мен. Какво те измъчва тази нощ, скъпи?
— Това, което ме е измъчвало винаги. Че те погребах тук, до себе си, след като нито едно кралство в цялата галактика не е достойно за твоята красота.
— Стига вече! Хайде, Ениус, не ми е до игри.
Ениус поклати глава в тъмнината и рече:
— Не зная. Вероятно са се събрали твърде много дребни неща, които будят тревогата ми. Например въпросът с Шект и неговият синапсатор. След това, този археолог — Арвардан — с ужасните му теории. И още много други неща. О, какъв смисъл има всичко това, Флора… нищо полезно не мога да свърша тук.
— Със сигурност това не е най-удачната част от нощта, за да поставяш духа си на изпитание.
Но Ениус продължи със стиснати зъби:
— Тези земляни! Защо трябва непрестанно да създават проблеми на Империята? Спомняш ли си, Флора, тъкмо ме бяха назначили за Прокуратор и старият Фароул — предишният Прокуратор — ме засипа с предупреждения. Беше прав. По-скоро съм склонен да мисля, че ми е спестил част от истината. А тогава му се присмях и дори си помислих, че е станал жертва на преждевременното остаряване. Бях млад, енергичен, способен. Уверен бях, че ще се справя по-добре… — той млъкна за миг, потънал в мислите си, напълно объркан. — Но твърде много доказателства сочат, че тези земляни отново са завладени от налудничави мечти за бунт.
Ениус погледна към жена си.
— Запозната ли си с твърденията на Обществото на Древните, че преди много години Земята е била единственият дом на Човечеството, че това е мястото, където за пръв път се е появила човешката раса?
— Ами да, нали онази вечер за това говореше Арвардан? — Най-добре беше, да го остави да изкаже всичко, което му е наболяло.
— Да, вярно — кимна мрачно Ениус. — Но тогава той говореше за миналото. А Обществото на Древните има пред вид и бъдещето. Ще мине време, казват те, и Земята отново ще се превърне в център на човешката раса. Имат дързостта да твърдят дори, че това митично Второ царство, било съвсем предстоящо. Предсказват, че в този всеобщ катаклизъм Империята ще бъде унищожена и Земята отново ще триумфира в своето победно величие… — при тези думи гласът му потрепери — …този изостанал, варварски, потънал в кал свят. На три пъти досега подобни налудничави идеи са предизвиквали бунт и въпреки поражението, тази глупава вяра отново се възражда.
— Нещастни същества са тези земляни — рече Флора. И какво друго им остава, ако нямат вяра? Отнето им е всичко друго — нормален свят, нормален живот. Отнето им е дори достойнството, да бъдат приети като равни навсякъде из галактиката. Остават им само мечтите. Нима можеш да ги виниш?
— Да, мога — извика възбудено Ениус. — Вместо да мечтаят, нека да се борят за правото да бъдат приети. Те не отричат, че са различни. Просто заменят понятието „лоши“ с „по-добри“, но не можеш да очакваш, че останалите народи ще го приемат с готовност. Никой не отрича, че са хора, като нас. Но щом желаят да бъдат земляни, за такива ще ги смятаме и ние. Нека се придържат сляпо към своите примитивни,
