— Кога ще посрещнете Срока?
— След около месец — дойде с готовност жизнерадостният отговор. — На шестнадесети ноември.
— Добре — кимна запиталият. — Надявам се, денят да е добър. Баща ми изпълни Срока в един ужасно дъждовен ден. Никога не бяха виждал подобен порой. Смятах да отида с него — нали знаете, човек има нужда от компания в такъв ден — и докато вървяхме, той непрестанно се оплакваше от дъжда. Двуколесника ни е открит и двамата буквално бяхме подгизнали. „Слушай, татко — рекох му аз, — защо се оплакваш непрестанно? Аз съм този, който ще трябва да се връща.“
Смехът бе оглушителен и семейната двойка побърза да се присъедини към него. Единствен Арвардан гледаше втренчено, завладян от страшно подозрение.
Той се наведе към седящия до него и го запита:
— Този Срок, за който говорите — не се ли касае всъщност за евтаназия1? С други думи — изкуствено прекъсване на живота веднага щом достигнете шесдесет годишна възраст.
Гласът на Арвардан притихна в мига, когато мъжът се извърна към него, внезапно забравил шегата, и го изгледа с нескрита подозрителност. Най-сетне отвърна:
— Какво всъщност искате да кажете?
Арвардан махна неопределено с ръка и се усмихна доста глупаво. Чувал бе за този обичай, но познанията му бяха съвсем теоретични. Имаше нещо в една книга. Спомни си, че бе чел и някаква научна статия. Ала за първи път си даваше сметка, че това се случва с живи човешки същества — например бе съвсем предстоящо за възрастния мъж и неговата съпруга, които скоро щяха да навършат шестдесет.
Мъжът до него продължаваше да го гледа втренчено.
— Ей, приятелю, ти откъде си? Във вашия град не знаят ли нищо за Срока?
— Ние му викаме „края“ — отвърна малко неуверено Арвардан. — Идвам от там… — той посочи с пръст през рамо и след няколко безкрайно дълги секунди, другият извърна втренчения си поглед.
Арвардан прехапа устни. Тези хора бяха необичайно подозрителни. Значи прав беше, когато ги смяташе за различни.
Възрастният мъж отново бе взел думата.
— И тя идва с мен, — говореше той като кимна към жена си — Остават й още три месеца, но няма никакъв смисъл да чака, а и смята, че заедно ще бъде по-добре. Не е ли така, Чъби?
— О, така е — отвърна жената и се изкикоти. — Децата ни отдавна са задомени и живеят със семействата си. Само ще им бъда в тежест. А и освен това, едва ли бих се наслаждавала на живота без моята любима половинка — така че, по-добре ще е ако си отидем заедно.
След което всички останали пътници се заеха да пресмятат, колко време остава на всеки — от броени дни, до месеци и години. Някои от останалите семейни двойки обсъждаха как биха постъпили, когато настъпи моментът.
Дребничък човек със злобно изражение на лицето, непрестанно повтаряше:
— Остават ми точно дванадесет години, три месеца и четири дни. Дванадесет години, три месеца и четири дни. Нито ден повече, нито ден по-малко.
На което пък някой от останалите отвърна:
— Освен ако не вземеш да умреш преди това.
— Глупости… — последва незабавният отговор. — Нямам никакво намерение да умирам преди това. Изглеждам ли ти като човек, който ще вземе да умре по-рано? Ще живея точно дванадесет години, три месеца и четири дни и никой на този свят не може да ме убеди в противното. — Лицето му придоби още по- злобен вид.
Елегантен млад мъж извади прехапаното между зъбите контешко цигаре и заяви мрачно:
— Добре, че някои могат да изчислят точно колко време им остава. Защото има и такива, които живеят доста след определения срок.
— А, сигурно… — подхвърли друг, след което настъпи напрегнато мълчание.
— Съвсем не искам да кажа, — продължи младият мъж, прекъсвайки думите си с чести подръпвания от цигарето — че имам нещо против, ако някой — бил той мъж, или жена — реши да продължи да живее след последния си рожден ден, до следващото Преброяване, особено, ако трябва да приключи с работата си. Говорех по-скоро за онези паразити и измамници, които се опитват да се скрият от Преброяването и плюскат храната на идните поколения… — Той изглежда имаше лични причини да обсъжда тази тема.
Арвардан избра този момент за да се намеси с тих глас.
— Но нали възрастта на всеки един е регистрирана? Как биха могли да продължат, след като времето им е изтекло?
Всички утихнаха и погледнаха със съжаление идиота, изказал подобно безмерно глупаво предположение. Най-сетне някой заговори с примиренчески глас, сякаш се опитваше да приключи въпроса:
— Е, аз лично не виждам особен смисъл да се живее след Срока.
— Не и ако си фермер — отвърна друг, енергичен глас. — След като си се блъскал на полето близо половин век трябва да си луд, ако не искаш да се отървеш час по-скоро. Но какво ще кажете за чиновниците, или за бизнесмените?
Едва сега възрастният мъж, чийто разказ за пътешествието по случай четиридесет годишнината от сватбата, бе дало начало на разговора, откри възможност да изрази мнението си, окуражен от факта, че като предстояща жертва на Срока, вече няма какво да губи.
— По този въпрос — рече той — зависи за кого говорите. — И той намигна с храбро себеотрицание. — Аз например, познавах един човек, чийто Срок се изпълни в годината след Преброяване 810 и живя чак до Преброяване 820, преди да го заловят. Беше на шейсет и девет, когато си отиде. На шейсет и девет! Помислете си само!
— Но как е успял?
— Имаше малко пари, а брат му членуваше в Обществото на Древните. Човек може да постигне много с подобни връзки.
Последното изречение бе посрещнато с всеобщо одобрение.
— Слушайте, — обади се отново младежът с прочувствен глас — чичо ми живя само година след определения Срок — една едничка година. Той е от онези егоисти, които не искат и да чуят за края. Хич не го беше грижа за нас… Не знаех за постъпката му, иначе щях веднага да докладвам за него — можете да сте сигурни — защото всеки трябва да си отиде, когато му дойде времето. Това е единственото, което може да стори за онези, които идват след него. Както и да е, накрая го заловиха, а аз научих цялата история едва когато от Братството повикаха мен и брат ми, за да обясним защо не сме докладвали за него. Отвърнах им, че не съм и подозирал за нарушението и че никой от семейството не е бил осведомен. Казах, че не сме го виждали повече от десет години. Баща ми потвърди думите ми. И въпреки това ни глобиха петстотин кредита. Такива работи стават.
Арвардан се чувстваше все по-смутен. Побъркани ли бяха всички тези хора, за да приемат смъртта така естествено — и да заклеймяват онези близки, или роднини, които всячески си мъчат да я избегнат? Възможно ли е да се е качил на борда на кораб, натоварен с лунатици, или поклонници на евтаназията? Или такъв бе обликът на всеки землянин?
Човекът до него шепнеше нещо възбудено в ухото му.
— Хей, приятелче, къде е това „там“, откъдето идваш?
— Извинете?
— Питам откъде си? Нали каза, че идваш „от там“. Та къде е това „там“? Чуваш ли?
Арвардан забеляза, че всички са втренчили погледи в него, а на лицата им се четеше нескрита подозрителност. Нима го смятаха за таен агент на това тяхно Общество на Древните? Може би с въпросите си се бе разкрил като агент провокатор?
Единственото, което му оставаше бе, да говори истината.
— Не съм от Земята. Казвам се Бел Арвардан и идвам от Барон, в Сириуския сектор. А вие как се казвате? — И той протегна ръка.
Със същия успех би могъл да хвърли атомна бомба в пасажерския отсек.
Ужасът, който първоначално се бе изписал на всяко едно от лицата, бързо бе заменен с гняв и
