пламтяща враждебност. Човекът, който доскоро бе седял редом с него, се надигна припряно и седна в друго кресло, а неговият нов съсед побърза да му стори място.
Едно по едно, лицата на всички започнаха да се извръщат. Оказа се заобиколен от враждебно настръхнали гърбове. В първия миг Арвардан буквално закипя от възмущение. Някакви земляни да се отнасят така с него. Хора от Земята! А той дори им бе протегнал ръка, в знак на дружба. Той, един сириусец, се бе отнесъл с тях, като с равни, за да бъде отхвърлен.
Измина цяла минута, преди да си възвърне изгубеното самообладание. Нямаше съмнение, че фанатизмът никога не е едностранен и че омразата поражда само омраза!
Той почувства, че някой сяда до него, извърна се и запита с готовност:
— Да?
Беше младият мъж с цигарето. Запали поредната цигара и каза:
— Здравейте. Името ми е Крийн. Не позволявайте на тези отрепки да ви унижават.
— Никой не ме унижава — възрази Арвардан. Не изпитваше особена симпатия към събеседника си, а и нямаше никакво желание да бъде покровителстван от един землянин.
Но Крийн очевидно не беше възпитан да долавя толкова деликатни нюанси. Той пусна тънка струйка дим през устата си и изтръска цигарата на пътеката.
— Провинциалисти! — рече с възмутен глас. — Жалка банда селяни… Нищо не разбират от галактическия мироглед. Не им обръщайте внимание… ето, вижте мен. Аз изповядвам съвсем различна философия. Живей и остави другите да живеят — ето към какво се придържам. Нямам нищо против Чуждоземците. Ако искат да бъдем приятели, ще бъдем приятели. И как иначе — и те не са виновни, че са Чуждоземци, също както аз не нося вина за това, че съм землянин. Не мислите ли, че съм прав? — той потупа Арвардан по ръката.
Арвардан кимна, но кожата му бе настръхнала от докосването на другия. Трудно му беше да общува с човек, който се гневеше от факта, че чичо му отказвал да приеме с разтворени обятия смъртта.
Крийн се облегна назад.
— За Чика ли пътувате? Как казвате ви беше името? Албадан?
— Арвардан. Да, летя за Чика.
— Това е моят роден град. Най-хубавият град на Земята. Дълго ли ще останете там?
— Може би. Още не съм решил.
— Хъммм… Нали нямате нищо против, ако ви поразгледам ризата? Изработена е на Сириус, нали?
— Да, точно там.
— Много добър материал. На Земята такова нещо не може да се намери… Слушайте, приятелю, не носите ли случайно в багажа си още една риза? Готов съм да ви заплатя колкото поискате. Май сме един номер.
Арвардан поклати глава.
— Съжалявам, но багажът ми е съвсем оскъден. Възнамерявах да си купя дрехи тук — на Земята.
— Ще ви платя петдесет кредита — настояваше Крийн. — Той помълча и добави: — Това е доста добра цена.
— Наистина е добра, — потвърди Арвардан — но вече ви казах, че нямам ризи за продан.
— Е… — Крийн сви рамене. — Значи, решили сте да поостанете на Земята, а?
— Може би.
— С какво се занимавате?
Археологът си наложи да подтисне надигащото се раздразнение.
— Вижте, мистър Крийн, ако нямате нищо против, малко съм уморен и бих желал да подремна. Надявам се, не възразявате?
Крийн се навъси.
— Какво ви става на вас? Не можете ли да бъдете любезен с хората? Само исках да си поговоря с вас — защо трябваше да се заяждате?
Разговорът, започнал съвсем приглушено, заплашваше да прерасне в гръмогласна караница. Няколко враждебни лица се извърнаха към археолога и Бел стисна ядно устни.
Сам си го беше изпросил, помисли си той. Нямаше да се забърка в тази история, ако си беше мълчал от самото начало, ако не беше се натрапвал излишно с невежеството си на тези хора.
— Мистър Крийн, — заговори с равен глас той — не исках да ви обидя. Повтарям, просто съм уморен и бих желал да си отдъхна. Едва ли има нещо необичайно в това.
— Вижте какво… — поде младежът, надигна се от креслото и запрати цигарата си на пода с яден жест, а след това го посочи с пръст — не желая да се отнасяте с мен, сякаш съм куче. Вие, смърдящи Чуждоземци, непрестанно се влачите тук с вашите префърцунени приказки и надменни пози и си мислите, че имате право да ни тъпчете. Не сме длъжни да ви понасяме, ясно ли ви е? Ако не ви харесва при нас, можете да си вървите там, откъдето сте дошли. Да не мислите, че се боя от вас?
Арвардан извърна глава и се загледа с каменно изражение през прозореца.
Крийн изглежда нямаше какво повече да каже, защото се върна на мястото си. Разговорите в самолета постепенно се възобновиха, но Арвардан не им обръщаше внимание. По-скоро усещаше, отколкото забелязваше, пронизващите погледи на заобикалящите го. Но с течение на времето, както и следваше да се очаква, останалите изгубиха интерес към него.
Арвардан завърши пътешествието си така, както го беше започнал — самотен и мълчалив.
Толкова по-голяма бе радостта му, когато най-сетне се приземиха на летището в Чика. Арвардан се подсмихна иронично, когато за пръв път зърна „най-хубавият град на Земята“, ала дори тази гледка бе по- привлекателно от напрегнатата, враждебна атмосфера в самолета.
Изчака да разтоварят багажа и поръча да го пренесат в един двуколесник. В колата поне щеше да е съвсем сам, така че ако внимаваше какво говори, едва ли щеше да си създаде нови неприятности.
— Копитола — поръча той на шофьора и след миг потеглиха.
И така, Арвардан за първи път в живота си попадна в Чика, точно в деня, когато Джоузеф Шварц избяга от Института за Ядрени Изследвания.
Крийн проследи с горчива усмивка отдалечаващия се Арвардан. Извади малък бележник от джоба си и го разгледа, като пуфкаше ядно с цигара. Не беше успял да измъкне кой знае какво от пътниците, въпреки историята с неговия чичо (която и друг път бе използвал, при това с далеч по-добри резултати). Все пак възрастният мъж бе промърморил нещо за живота отвъд определения Срок, както и за използването на „връзки“ с Древните. Това би могло да се окачестви, като публична клевета на Братството. Но какъв смисъл, след като нещастникът щеше да посрещне своя Срок идния месец. Чиста загуба на време ще е да докладва за него.
Виж, Чуждоземецът беше друг случай. Той огледа не без задоволство записките си: „Бел Арвардан, планета Барон, сектор Сириус — подпитва за Срока — не желае да говори за своите намерения — пристигнал в Чика с пътнически полет в 11 часа сутринта местно време — враждебно настроен към земните жители.“
Този път май бе ударил право в целта. Досадно беше да се рови в записките си и да търси скрити намеци в чуждите изказвания, но пък работата си заслужаваше.
До половин час докладът му щеше да пристигне в Братството. Той напусна летището, без да бърза.
Разговор в Чика
За двадесети път от сутринта, доктор Шект прелистваше бележките си за хода на експеримента, когато вратата се отвори и Пола влезе в кабинета. Докато навличаше бялата престилка, тя го погледна намръщено.
— Татко, ял ли си нещо от сутринта?
— А? Ами да… О, какво е това?
— Това е обяд. Или поне — било е. Сигурно не си хапвал нищо от закуска насам. Какъв смисъл има да ти купувам храна и да я нося тук, след като въобще не ядеш. Щом е така, по-добре си иди в къщи.
— Не се вълнувай. Ей сега ще си хапна. Не мога да прекъсвам един жизнено важен експеримент всеки път, когато ти решиш, че е време за ядене.
