Той огледа сладкиша, поставен на бюрото.
— Нямаш ни най-малка представа, — продължи Шект — що за човек се оказа този Шварц. Казах ли ти за формата на черепа му?
— Че била примитивна. Каза ми го вече.
— Но това не е всичко. Той има тридесет и два зъба: по три мъдреца отгоре и отдолу, вляво и вдясно, ако се брои и един изкуствен. Във всеки случай, не бях виждал зъб, прикачен за съседните с помощта на метални куки… Чувала ли си за човек с тридесет и два зъба?
— Не ми е работа да броя зъбите на хората, татко. Колко трябва да бъдат — двадесет и осем?
— Естествено, че толкова… Но не съм свършил. Вчера извършихме обстойни клинични изследвания. И какво мислиш, че открихме? Познай!
— Черва?
— Пола, не ми е приятно, когато се подиграваш, но въпреки това ще ти кажа. И без това няма да се досетиш. Шварц има червеобразен апендикс, дълъг три инча и половина, който дори е отворен. Слава на галактиката, това е напълно безпрецедентен случай! Проверих в Медицинския университет — бях предпазлив, естествено — и научих, че апендиксът никога не е по-дълъг от един инч, нито пък е отворен.
— И какво по-точно означава това?
— Чие този човек е някакъв атавизъм, жива вкаменелост. — Ученият се надигна от креслото и закрачи между стените на кабинета с припрени стъпки. — Знаеш ли какво съм решил, Пола, смятам, че в никакъв случай не бива да изпускаме този Шварц. Твърде ценен е като опитен екземпляр.
— Не, не татко — прекъсна го Пола, — не бива да го правиш. Не забравяй, че обеща на онзи фермер, да му върнеш Шварц и трябва да го сториш — за негово добро. Тук ще бъде нещастен.
— Нещастен! Че ние се отнасяме с него като с някой заможен Чуждоземец!
— Каква разлика? Бедният човечец е привикнал с живота във фермата и със своите роднини. Прекарал е там целия си съзнателен живот. А ето, че сега попадна в чужда, враждебна среда — дори и болезнена — да не говорим, че умът му работи по друг начин. Нима смяташ, че ще те разбере? Трябва да се съобразим с човешките му права и да го върнем на семейството му.
— Но, Пола, науката иска…
— О, замълчи! Какво значение имат жертвите на науката? Какво мислиш, че ще кажат ония от Братството, когато научат за твоите незаконни експерименти? Нима мислиш, че ще те оправдаят в името на науката? Ако не искаш да помислиш за Шварц, помисли поне за себе си. Колкото повече го държиш тук, толкова по-голяма е опасността да бъдеш изобличен. Искам да го върнеш у дома още утре вечер, както обеща, чуваш ли?… Ще сляза долу, да видя дали Шварц иска още нещо, освен вечерята.
Но само след пет минутки тя се появи на вратата с мокро от пот, побеляло лице.
— Татко, избягал е!
— Кой е избягал? — попита я Шект изненадан.
— Шварц! — проплака тя. — Сигурно си забравил да заключиш вратата, последния път, когато си бил при него.
Шект скочи на крака и се подпря на бюрото.
— Отколко време?
— Не зная. Едва ли е отишъл далеч. Кога за последен път слиза при него?
— Няма и петнадесетина минути. Тъкмо се прибрах и ти се появи.
— Добре — кимна тя, внезапно изпълнена с решителност. — Ще изтичам навън. Може би просто е решил да огледа наоколо. А ти остани тук. Ако някой го открие преди мен, не е изключено да ти се обади. Разбра ли?
Шект можа само да кимне.
Джоузеф Шварц съвсем не беше изпълнен с възторг, когато замени своя тесен затвор с просторите на града отвън. Не хранеше никакви илюзии, че действа по предварителен план. Знаеше, че просто импровизира.
Ако въобще беше движен от някакъв рационален импулс (който да се отличаваше от подсъзнателното желание да замени с действие наложеното му бездействие) това бе надеждата, по някакъв дори случаен начин да пробуди за живот своята дремеща памет. Вече не се съмняваше, че е станал жертва на амнезия.
Обезкуражаваща беше още първата среща с града. Беше късен следобед и Чика грееше в млечнобяла светлина, под лъчите на слънцето. Сградите сякаш бяха построени от порцелан, също като фермата, на която се бе натъкнал.
Ала една мисъл не му даваше покой — че сградите на един град трябва да са кафеникави, или червени и да са доста по-мръсни. Почти бе сигурен в това.
Вървеше без да бърза. Чувстваше, също подсъзнателно, че организирано преследване няма да има. Нямаше представа откъде идеше тази увереност. През последните няколко дни бе открил в себе си някакво ново, постоянно нарастващо усещане за „атмосферата“ и за „чувствата“ на нещата около него. Странно бе това ново умение, но въпреки това…
Мислите му се гонеха объркани.
Във всеки случай, „атмосферата“ в болничния затвор бе на тайнственост и на страх. Оттук и извода, че няма да последва шумна гонитба. Знаеше го със сигурност. Но откъде идваше тази увереност? Дали странните неща, които се случваха в главата му, нямаха далечна връзка с амнезията?
Пресече още едно кръстовище. Рядко се срещаха коли. Минувачите си бяха най-обикновени минувачи. Дрехите им обаче, изглеждаха наистина смешни — лишени от модна линия, без копчета, разноцветни. Същите дрехи носеше и той. Зачуди се, къде ли са останали неговите собствени дрехи и дали наистина някога е имал други дрехи? Трудно бе да си сигурен в каквото и да било, след като веднъж паметта те е подвела.
Едно помнеше съвсем ясно — жена си и децата. Не можеше да са измислени. При тази мисъл неволно спря. Ами ако образите им са само изкривени версии на истински хора, които е познавал, в този толкова нереално изглеждащ реален живот? Тях трябва да потърси.
Минувачите го заобикаляха нервно, няколко души дори му подхвърлиха гневни реплики. Закрачи отново. Изведнъж осъзна, че е гладен, а не разполага с никакви пари.
Огледа се. Не виждаше нищо, наподобяващо ресторант. Всъщност, откъде да знае. Не можеше да чете надписите.
Надникна в няколко поредни витрини… И не след дълго забеляза помещение, обзаведено с малки, овални маси, някои от тях заети от посетители. Всички ядяха.
Е поне тук нямаше голяма промяна. Хората все още дъвчеха и преглъщаха.
Той влезе и застина, завладян от колебание. Не видя стилажи с приготвена храна, нито кухня, или помещение за готвене. Намислил бе да предложи услугите си с измиването на чиниите в замяна на порция храна, но на кого?
Обсъди със себе си този проблем и се приближи към двамата мъже, които се хранеха наблизо. Посочи с пръст и попита:
— Храна! Къде? Моля!
Мъжете го погледнаха изненадани. Единият от тях заговори нещо неразбрано, посочи края на масата, където имаше някакъв странен прибор и почука с пръст. Другият се присъедини нетърпеливо към обясненията.
Шварц трескаво шареше с очи. Обърна се, понечи да си тръгне и в този момент нечия ръка легна на рамото му…
Гранц беше забелязал Шварц още когато се спря обнадежден зад витрината.
— Какво иска? — попита той.
Приседнал срещу него, Местер само сви рамене, без да отвърне.
— Виж, влиза… — продължи Гранц.
— И какво? — попита Местер.
— Нищо. Просто го казах.
Ала само след няколко секунди посетителят, оглеждайки се безпомощно, приближи тяхната маса и
