му каза, че само животните били окосмени по тялото си.
Значи, ще трябва да се добере до доктора.
Как му беше името? Шект?… Шект, точно така.
Толкова малко знае за този кошмарен свят. Ако поеме през нощта, нищо чудно да се забърка в поредната неразбираема каша, или да се натъкне на някоя от радиоактивните зони, където го дебнеше смъртна опасност. И така, изпълнен с решимостта на човек лишен от друг избор, той тръгна право по шосето.
Едва ли щяха да го очакват преди вечеря, а дотогава ще бъде доста далеч. Те не притежаваха Докосването, за да осъзнаят липсата му.
През първия половин час от пътя бе обхванат от приятна възбуда — най-сетне бе предприел нещо, направил бе решителен опит да промени положението си в тази нова и непозната обстановка. Имаше цел, не както когато се въргаляше в болничната стая в Чика.
Още го биваше, за човек с неговата възраст. Скоро ще им покаже на всички.
Измина още няколко крачки и спря… Закова насред шосето, защото едва сега осъзна, че долавя нещо, което бе забравил… нещо много важно.
Чувстваше присъствието на чуждото Докосване, допирът до непознатия ум, онзи, с когото се беше сблъскал, когато веднъж се опита да достигне сияещия хоризонт и Арбин го върна. Умът, който ги следеше откъм Министерската земя.
Сигурен бе, че е същият… следеше го, някъде зад него.
Заслуша се внимателно — или, по-точно, напрегна вътрешните си сетива и най-вече своето собствено Мислено докосване. Чуждото присъствие не скъсяваше дистанцията помежду им, но продължаваше да бъде съсредоточено върху него — върху ума му. Беше обгърнато във враждебност и отчаяние.
Постепенно и други неща започнаха да придобиват по-ясни очертания. Човекът, който го следваше, държеше на всяка цена да не го изпуска от полезрението си, а освен това беше въоръжен.
Шварц се извърна предпазливо, почти автоматично и огледа внимателно хоризонта.
И в този момент Мисленото докосване се промени.
Изпълни се с подозрителност, с предпазливост към собствената си безопасност, желание да доведе замисленото докрай — каквото и да бе то. Сега вече нямаше никакво съмнение, че преследвачът му е въоръжен. Що се отнася до Шварц, той за първи път се почувства безпомощен и уплашен. Знаеше, че преследвачът е готов да го убие, но не и да му позволи да се измъкне — да го премахне при първото погрешно движение… а наоколо нямаше никой, който да му помогне.
И Шварц продължи напред, усещайки неизменното присъствие зад гърба си. Гърбът му бе схванат от постоянното напрежение. Какво усещаш, когато настъпва смъртта?… Какво усещаш?… Думите подскачаха в него, сякаш завързани на конци, докато накрая станаха непоносими.
А след това си помисли, че Докосването на неговия преследвач е единственият му шанс за спасение. Можеше да почувства нарасналото му напрежение в мига, когато другият реши да извади оръжието, приготви се да натисне спусъка, или се прицели. В този миг Шварц щеше да се хвърли на земята, да побегне, или…
Но защо? Ако му е дошъл срокът, защо не го отстранят незабавно?
Започна да губи надежда, че се е преместил във времето и отново да вярва, че е станал жертва на амнезия. Значи е престъпник — вероятно опасен — и трябва да бъде държан под наблюдение. Може би на времето е заемал отговорен пост и не могат да си позволят така лесно да го премахнат. Нищо чудно в амнезията умът му да е потърсил място за спасение от онова, което му тегне на съвестта.
Не му оставаше нищо друго, освен да крачи по опустялото шосе, следван наблизо от смъртта.
Смрачаваше се и вятърът ставаше все по-студен. Шварц смяташе, че е началото на декември, значи, нямаше нищо странно, че слънцето залязва в четири и половина. Беше хладно, но не колкото би трябвало да е по тези ширини. Стигнал бе до извода, че климатичните промени са в резултат на това, че Земята (ако това бе Земята) вече не разчита изцяло на Слънцето за получаване на топлинна енергия. Известна част от топлината се излъчваше от радиоактивните зони, заемащи милиони квадратни мили, макар почвата да не бе засегната на дълбочина.
Със спускането на тъмнината преследвачът скъси дистанцията между тях. Все още беше нащрек и готов на всичко. Изглежда бе далеч по-трудно да следи Шварц в мрака. Но все пак, беше го проследил през онази нощ, когато се отправи към сиянието. Или сега не желаеше да рискува?
— Ей! Ей, приятел…
Гласът бе носов, малко писклив. Шварц замръзна.
После се обърна, бавно, предпазливо. Някаква дребна фигура бързаше по шосето към него, размахвайки ръка. Шварц зачака.
— Ей, друже. Радвам се, да те видя. Да си призная, не е никак приятно да бъхтиш сам по пътя. Имаш ли нещо против, ако вървим заедно?
— Здравейте — отвърна приглушено Шварц. Прав беше — Докосването. Човекът, бе неговият преследвач. А и лицето му беше познато. Свързано бе със смътните спомени от Чика.
Едва сега и другият даде признак, че го е разпознал.
— Слушай, та аз те познавам. Ами да!… Не ме ли помниш?
При други обстоятелства, в нормална обстановка, Шварц едва ли щеше да разпознае дали събеседникът му говори истината. Но как би могъл да пренебрегне лицемерната игра на случайна среща, когато Докосването му разкриваше онова, което се криеше под него — дребният човек бе надарен с необичайно остро зрение и го бе познал отдалеч. Не само това, в себе си имаше оръжие и бе готов да го използва.
Шварц поклати глава.
— Така е — настояваше събеседникът му. — В универсалния магазин. Измъкнах те от тълпата. — Той се засмя, доста изкуствено. — Всички си мислеха, че имаш Радиационна треска. Сигурен съм, че помниш.
И Шварц си спомни, но доста смътно. Да отличи това лице в тълпата, в онзи кошмарен миг, не беше никак лесно.
— Да — кимна той. — Приятно ми е да се запознаем.
Все пак разговорът не потръгваше, Шварц все не знаеше какво да каже, а дребосъкът изглежда не се тревожеше от това.
— Казвам се Натер — каза той и му пъхна тънката си ръка. — Миналия път не можах много да си поговоря с теб — нали имахме други проблеми, но ето, че ни се отдава втора възможност… Дай лапа де.
— Аз съм Шварц. — И той смело стисна ръката на другия.
— И накъде си тръгнал?
Шварц сви рамене.
— Просто се разхождам.
— Турист, а? Е, и аз съм така. Зиме и лете — все по пътищата. Трупам мазоли и се развявам.
— Какво?
— Нали знаеш. Запълвам си живота. Как иначе ще го почувстваш?… Само че този път май вървях твърде дълго. Трябваше да си намеря някое местенце преди да настъпи нощта. Все пак, приятно ми е, че те срещнах. Накъде си тръгнал?
Натер задаваше този въпрос за втори път и Шварц осъзна — не без помощта на Докосването — колко е важен той за събеседника му. Нещо тревожеше човека до него. Какво да отвърне? Лъжата няма да помогне — твърде слабо познаваше този свят.
— Отивам в болницата — рече той.
— Болницата ли? Кой болница?
— В която бях — в Чика.
— Искаш да кажеш — института. За него ли говориш? Където те отведох миналия път. — Не само тревога, но и нарастващо напрежение.
— При доктор Шект — кимна Шварц. — Познаваш ли го?
— Чувал съм за него.
— Казаха ми да се явявам на периодични прегледи.
Дали звучеше естествено?
