Шварц не можеше да различи истинските си врагове от онези, които просто го проследяваха с подозрение и тъкмо поради тази причина не съумя да предугади изстрела с невронния камшик.
Внезапно спря, парализиран от непреодолима болка, която се плъзна по тялото му, подобно на удар с бич. Успя да запази още няколко секунди съзнание, след това остави на мрака да го обгърне.
Паяжина във Вашен
Тъжен, печален вид има местността край Вашен, в която е разположен Лицеят на Древните. Всичко тук сякаш е подчинено на суровия изглед, мрачни са лицата на учениците, излезли на разходка сред дърветата, гъсто засадени във вътрешния двор — забранен за всякакви посетители. От време на време учениците се спираха и свеждаха смирено глава, за да почетат с вниманието си забързаната фигура на някой по-старши Древен.
Случваше се, в двора да се появи и самият Върховен министър. Ала никога не бяха го виждали такъв — забързан, с изпотено лице, без да обръща внимание на почтителните поклони, нито на отправените по дире му погледи и вдигнатите въпросително вежди.
Той нахлу в Законодателната зала през вътрешния вход и се затича покрай опразнените скамейки. Вратата, към която се носеше се отвори като по команда и Върховният министър влезе.
Неговият личен Секретар почти не му обърна внимание, загледан втренчено в поставения на бюрото портативен телевизор, където едно след друго се редяха официални съобщения.
— Какво има? — попита дрезгаво Върховният министър и почука по бюрото. — Какво става?
Секретарят му хвърли пренебрежителен поглед и побутна телевизора встрани.
— Моите почитания, Ваше превъзходителство.
— Стига с тия почитания! — кресна Върховният министър. — Искам да знам какво става.
— Казано накратко — нашият човек е избягал.
— Искаш да кажеш, човекът, когото Шект бе подложил на лечение със синапсатора. С други думи — Чуждоземецът — шпионинът — онзи от фермата…
Трудно бе да се предскаже още колко подобни определения възнамеряваше да употреби Върховният министър и затова Секретарят реши да го прекъсне с едно равнодушно:
— Точно така.
— Защо не ми съобщихте? Защо никога нищо не ми съобщавате?
— Налагаше се да се предприемат незабавни действия, а вие бяхте заангажиран с друго. Ето защо ви заместих, доколкото съм в състояние.
— Така е, ужасно внимавате да не ми пречите, особено когато искате да се справите с нещо без мен. Но повече няма да търпя. Няма да позволя да бъда заобикалян. Няма да…
— Губим време — последва спокойният отговор и лицето на Министъра побледня. Той се закашля, завладян от неувереност, сетне добави с по-мек глас:
— Какви са подробностите, Балкис?
— Крайно недостатъчни. След близо два месеца, в които не се случваше нищо интересно, нашият човек — Шварц — внезапно избяга от фермата и не след дълго го изгубихме.
— Как така?
— Не сме сигурни. Но има още нещо — агентът ни — Натер — е пропуснал три поредни доклада през изминалата нощ. Двама от помощниците му са поели след него по пътя за Чика и са го открили едва призори. Захвърлен бил в канавката край пътя — мъртъв.
Върховният министър прехапа устни.
— Чуждоземецът ли го е убил?
— Вероятно, макар да не знаем със сигурност. Не са открили никакви следи от физическо насилие, ако се изключи ужасно разкривеният израз на лицето му. Естествено, аутопсия няма да последва. Може би е получил сърдечен пристъп в този доста неподходящ момент.
— Това би било невероятна случайност.
— И аз така мисля — дойде хладният отговор. — Но ако го е убил Шварц, последващите събития са още по-необясними. Виждате ли, Ваше превъзходителство, основавайки се на по-раншните си анализи предполагахме, че Шварц ще се отправи към Чика за да се свърже с Шект. И наистина — Натер е бил намерен в канавката край пътя за Чика, недалеч от фермата на Марен. Предупредихме всички постове в Чика, вдигнахме хората на крак и действително го заловихме — само преди три часа.
— Шварц? — попита невярващо Министърът.
— Тъкмо.
— И защо не почнахте с това?
Балкис сви рамене.
— Ваше превъзходителство, чака ни доста по-важна работа. Вече ви казах, че Шварц е в ръцете ни. При това — заловихме го без особени трудности, което някак не се връзва със странната смърт на Натер. Как е могъл да открие, че Натер го следи и да го премахне — вижте само колко опитен човек имаме насреща — и същевременно да постъпи толкова глупаво, появявайки се без никакво прикритие в някаква тъкачница за да търси работа?
— Това ли е направил?
— Тъкмо това… Съществуват две възможни тълкувания: или вече е успял да предаде информацията на Шект и Арвардан, а след това е позволил да го заловим, за да отвлече вниманието ни в погрешна посока, или са замесени и други агенти, които все още не сме съумели да разкрием и които той се опитва да прикрие. Все още не можем да бъдем сигурни нито в едното, нито в другото.
— Не зная — вдигна безпомощно рамене Върховният министър, а лицето му изглеждаше по- разтревожено от всякога. — Всичко това е прекалено сложно за мен.
Балкис се усмихна, почти състрадателно и си позволи да направи кратка бележка.
— Само след четири часа имате уговорена среща с доктор Бел Арвардан.
— Така ли? Защо? Какво ще му кажа? Не желая да го виждам.
— Успокойте се. Трябва да го видите, Ваше превъзходителство. Лично аз не се съмнявам, че с наближаване на момента, когато трябва да се отправи на своята предварително обявена експедиция, иска или не, Арвардан ще трябва да се яви пред вас за да моли за разрешение да проникне в Забранените територии. Ениус ни предупреди, че ще го стори, а Ениус знае наизуст всеки ход от тази малка комедия. Предполагам, че ще можете да изиграете отредената ви в случая роля, без да пробуждате подозренията му.
— Добре, ще опитам — сведе глава Върховният министър.
Бел Арвардан се появи малко преди определения час за да огледа обстановката. За човек, запознат с всички архитектурни постижения на галактиката, Лицеят на Древните едва ли би изглеждал нещо повече от това, което всъщност беше — мрачна, сива на цвят гранитна сграда, построена в архаичен стил. А човек не трябваше да е археолог за да долови онова, което повяваше от стените на тази сграда — без съмнение суров и аскетичен би животът на нейните обитатели. Сякаш примитивният й вид говореше за интереса, който имаха тук към далечното, забравено минало.
Арвардан се замисли за времето, което бе прекарал на Земята. За два месеца бе обиколил почти целия Западен континент. Ала където и да беше, мислите му непрестанно се бяха връщали към онези първи дни в Чика.
Ядоса се, че и сега си бе позволил подобна слабост. Та тя беше само едно зле възпитано, неблагодарно земно момиче. Защо да се чувства виновен? И все пак…
Защо бе останала неприятно изненадана, когато научи, че е Чуждоземец? Та нима не беше я защитил пред онзи груб и недодялан офицер, позволил си да я унижи? Откъде да знае, че е страдала толкова много от Чуждоземците? Всъщност, той самият също си беше изпатил.
Ако само бе проявил малко повече търпение… Защо си тръгна тогава? Дори не попита за името й. Като че ли беше Пола. Странно! Паметта му рядко изневеряваше. А може би подсъзнателно искаше да я забрави?
Да, напълно възможно. Да я забрави! Какво толкова имаше да помни? Едно обикновено, с нищо неотличаващо се, земно момиче. Най-обикновено.
