— Моля ви, спрете. — Той погледна встрани. — Аз също можех да бъда малко по-внимателен в думите си.
— Ами… — Пола замълча, опитвайки се да овладее вълнението си. — Но не затова ви доведох тук. Вие сте единственият Чуждоземец, проявил доброта към мен, а сега отново се нуждая от помощта ви.
Арвардан почувства, как сърцето му се свива болезнено. За какво всъщност ставаше дума? Все пак намери сили за едно надменно:
— Така ли?
— Не, — почти проплака девойката — не се касае за мен, доктор Арвардан. Моля ви, заради цялата галактика. Не искам нищо за мен. Нищичко!
— За какво говорите?
— Първо — не вярвам някой да ни е проследил, но ако чуете подозрителен шум, бихте ли… — тя сведе поглед — бихте ли ме прегърнали с ръка и… и… нали знаете?
Той кимна и отвърна с пресипнал глас:
— Мисля, че ще мога да импровизирам, ако се наложи. Вярвате ли, че някой ще се опита да ни доближи?
Пола се изчерви.
— Моля ви, не се шегувайте с мен и не мислете, че го правя с някакви лични намерения. Целта е единствено да избегнем каквито и да било подозрения — това е единственото убедително нещо, което бихме могли да направим.
— Толкова сериозни ли са нещата? — попита Арвардан.Разглеждаше я с любопитство. Изглеждаше толкова млада, кожата й бе така нежна. Кой знае защо, помисли си, че не е справедливо тъкмо тя да страда. Никога през живота си Арвардан не беше постъпвал толкова нелогично. Дори се гордееше със своя уравновесен мироглед. Беше човек на силните чувство, но умееше да се владее. И ето, че сега изпитваше непреодолимото желание да защитава тази крехка девойка.
— Нещата наистина са сериозни — говореше тя. — Ще ви кажа нещо, зная, че отпърво няма да ми повярвате. Но ще направя всичко възможно, за да ви накарам да ми повярвате. Искам отначало да подчертая, че съм напълно искрена с вас. Освен това се надявам, че ще бъдете на наша страна, след всичко, което ви разкрия. Ще се постараете ли? Ще ви оставя петнадесет минути за размисъл и ако след това сметнете, че не съм достойна за доверието ви, повече няма да ви губя времето и ще считам срещата за приключила.
— Петнадесет минути? — Той се подсмихна, свали ръчния си часовник и го постави пред себе си. — Добре.
Тя стисна юмручета в скута си и впери поглед през предното стъкло, към тъмната стена на гаража.
Бел я разглеждаше замислено — плъзна поглед по изваяните като от порцелан линии на лицето й, забеляза здраво стиснатите й устни, правият, издаващ вътрешна сила нос, така характерната за местните жители мургава кожа.
За миг Пола го погледна с крайчеца на окото си. Ала след това побърза да извърне очи встрани.
— Какво има? — запита я той.
Тя се извърна към него, прехапала устни.
— Гледах ви.
— Да, забелязах го. Да нямам брадавица на носа?
— Не. — Тя се усмихна плахо, за първи път, откакто бе влязла в колата. Странно, но сега вече му правеха впечатление дори дребни подробности, като начинът, по който се полюшваха кичурите й, когато завърташе глава. — Просто се чудех — още от онази вечер, когато се срещнахме за първи път — защо не носите импрегнирани дрехи, като останалите Чуждоземци. Всъщност, точно това обстоятелство ме подведе. Чуждоземците обикновено приличат на чували с картофи.
— А аз не — така ли?
— О, да… — закима ентусиазирано тя — вие приличате… приличате на някоя древна мраморна статуя, само дето сте жив и топъл… Съжалявам. Може би ви досаждам.
— Ако с това намеквате, че ми се натрапвате, лъжете се. Трябва да престанете да ме смятате за човек на предразсъдъците, иначе никога няма да бъдем приятели… Не вярвам в тези радиоактивни суеверия. Имах възможността доста отдавна да измеря атмосферната радиоактивност на Земята, а след това извърших серия от опити с животни. Напълно съм обеден, че при нормални обстоятелства, съществуващото ниво на радиоактивност няма да ми причини вреда. Вече два месеца, откакто съм тук, но не усещам никакви симптоми на зараждаща се болест. Косата ми не пада — той дръпна един кичур с ръка за демонстрация — стомахът ми не се свива. Съмнявам се, че е увредена и оплождащата ми способност, макар че ще ви призная една малка тайна — нося импрегнирани шорти. Само че, както знаете, те не се виждат.
За втори път на лицето й се появи усмивка.
— Аз пък мисля, че съвсем лекичко сте се побъркали — рече тя.
— Наистина ли? Ще бъдете изненадана, ако научите колко видни светила на археологията вече са го казвали за мен — при това в обстойни речи, изпълнени с безчислени доказателства.
— Ще ме изслушате ли сега? — попита неочаквано тя. — Петнадесетте минути изтекоха.
— А вие как смятате?
— Смятам, че ще го сторите. Защото иначе нямаше да седите тук, с мен. Не и след това, което направих.
— Ако смятате — възрази той, — че седя тук въпреки волята си, лъжете се. Знаете ли, Пола, ще ви призная нещо — никога не съм виждал по-хубаво момиче от вас.
Тя го погледна, а в учите й блесна уплаха.
— Моля ви, недейте. Не това е целта ми. Не ми ли вярвате?
— Вярвам ви, Пола. Кажете, каквото имате да ми казвате. Ще ви повярвам и ще се опитам да ви помогна. — Сега вече говореше, изпълнен с увереност. В този момент Арвардан бе готов да изгони дори Императора от законния му престол. Никога досега не беше се влюбвал — при тази мисъл той се стресна. Защото, никога досега не беше използвал и тази дума.
Любов? С едно земно момиче?
— Вече се срещнахте с баща ми, нали, доктор Арвардан?
— Доктор Шект е ваш баща?… Моля ви, наричайте ме Бел. А аз ще ви казвам Пола.
— Ще се постарая, щом желаете. Предполагам, че доста сте му сърдит.
— Не беше особено отзивчив.
— Не е имал тази възможност. Всъщност, двамата с него решихме предварително, че той ще ви върне, а аз ще си уредя среща с вас. Това тук е нашата къща… Виждате ли — гласът й спадна до едва доловим шепот, — Земята е пред въстание.
Арвардан не съумя да сдържи изненадана си.
— Не! — каза той и изцъкли очи. — Цялата?
— Не ми се присмивайте — зашепна ядосано Пола. — Нали казахте, че ще ме изслушате и ще ми повярвате. Земята е пред въстание и нещата са доста сериозни — защото Земята е в състояние да унищожи цялата Империя.
— Земята била в състояние…? — Арвардан едва сдържаше смеха си. — Пола, в училище не сте ли учили галактография?
— Учила съм, естествено, но какво значение има това сега?
— Има и много голямо. Галактиката е с обем няколко милиона кубични светлинни години. В нея има двеста милиона обитаеми планети, с приблизителна популация от петстотин квадрилиона души. Прав ли съм?
— Така е, щом го казвате.
— Повярвайте ми — не греша. А Земята е само една малка планета, с население от двадесет милиона души и нищожни ресурси. С други думи, на всеки землянин се падат по двадесет и пет милиарда галактически граждани. Кажете ми, сега, какво можете да постигнете, при подобно съотношение на силите?
За миг на лицето на момичето се изписа съмнение, после тя продължи решително:
— Бел, на този въпрос ще може да ви отговори баща ми. Не пожела да ми разкрие най-важните
