— Точно това не мога да направя, доктор Арвардан. Именно за да не го сторя, Древните ме държат под постоянно наблюдение. Когато се появихте в кабинета ми, тази сутрин, помислих си, че сте нещо като посредник. Сметнах, че ви е пратил Ениус, след като е заподозрял нещо.
— И да е заподозрял — не ми е казал. Но не съм никакъв посредник. Съжалявам, ако съм ви разочаровал. Съгласен съм обаче, да му предам всичко, което се решите да разкриете пред мен.
— Благодаря ви. Нищо повече не исках. Ще ви помоля само… да приложите максимални усилия за да облекчите наказателните действия, които неминуемо ще бъдат предприети спрямо Земята.
— Разбира се. — Арвардан се озърна обезпокоен. В този момент беше дълбоко уверен, че пред него седи един ексцентричен застаряващ параноик, сигурно съвсем безвреден, но лекичко изкукал. Нямаше никакъв избор — трябваше да изпие чашата докрай, само за да изпълни молбата на Пола.
— Доктор Арвардан, — рече Шект — чували сте за моя синапсатор. Сам го споменахте тази сутрин.
— Да, чувал съм. Четох статията ви във „Физикал ревюз“. Дори обсъждах на два пъти този въпрос — с Върховния министър и с Прокуратора.
— С Върховния министър?
— Ами да. Явих се при него, за да помоля да препоръчително писмо — същото, което вие… ах… хъм… отказахте да видите.
— Съжалявам за това. Но щеше ми се, да не бяхте… Така, и какво още знаете за синапсатора?
— Че се е провалил. Че е създаден, за да усъвършенства способностите за заучаване. Че е има известен успех при плъховете, но не и при човешките опитни образци.
— Мда, съвсем достатъчно, ако се съди по статията ми. В нея нарочно се акцентираше върху провала, а резултатът от единствения успешен експеримент с човек бе съзнателно потулен.
— Хъм. Доста необичайна проява на научна етика, не мислите ли, доктор Шект?
— Признавам, така е. Но аз съм на петдесет и шест години, сър, и ако познавате добре нашите обичаи, можете сам да прецените колко ми остава да живея.
— Срокът. Да, чух за него — повече, отколкото ми се искаше, да си призная честно. — Неволно Бел си припомни първото пътуване със земния стратолайнер. — Научих също, че се правили изключения — включително и за изтъкнатите учени.
— Вярно. Само че този въпрос се решава от Консула на Древните, или от Върховния министър и никой друг, дори Императорът, не би могъл да повлияе на решението им. Казаха ми, че цената на моя живот ще се определя от това да запазя в тайна синапсатора и да продължа работата си по неговото усъвършенстване. — Старият учен разтвори безпомощно ръце. — Нима можех да предположа, за какво ще бъде предназначено моето изобретение?
— И за какво по-точно? — Арвардан измъкна пакет цигари от джоба на ризата си и предложи на своя събеседник. Шект поклати отрицателно глава.
— Не бъдете нетърпелив… След като стана ясно, че приборът може да бъде приложен безвредно и при хора, един по един при мен бяха изпратени няколко доста видни земни биолози, които трябваше да синапсирам. Всеки един от споменатите учени беше известен с привързаността си към фанатиците — тоест, към екстремистите, за които стана дума по-рано. Всички оцеляха, ако се изключат някои незначителни странични ефекти. Само един от пациентите бе върнат за лечение. Не можах да го спася, но докато бълнуваше, научих някои неща.
Наближаваше полунощ. Денят се бе оказал дълъг и напрегнат, ала Арвардан почувства, че любопитството му се изостря.
— Какво научихте? — запита нетърпеливо той.
— Моля ви, да проявите още малко търпение. искам да ви обясня всичко подробно, защото само така накрая ще ми повярвате. Вие естествено сте запознат с тази ужасна особеност на земната атмосфера — радиоактивността…
— Да, доста подробно при това.
— Знаете и за ефекта, който оказва това лъчение върху Земята и нейната продуктивност.
— Да.
— Тогава няма да си губя времето с обяснения. Искам само да добавя, че случаите на мутация са далеч по-многобройни на Земята, отколкото където и да било в галактиката. Така че, има доста голяма доза истина в твърденията на нашите врагове, че земните жители се отличавали физически от тях. Вярно е, че по- голямата част от мутациите са съвсем незначителни и нямат отношение към оцеляването на индивида. Дори и да настъпват някакви трайни промени, те по-скоро касаят метаболизма и подсилват защитата срещу заплахата, идеща от външната среда. Ето защо земните жители са далеч по-слабо чувствителни към радиационните лъчения, раните от изгаряне при тях зарастват два пъти по-бързо…
— Доктор Шект, всичко това ми е известно.
— А не ви ли е хрумвало, че тези мутации би трябвало да се наблюдават и при останалите представители на земната фауна, а не само при хората?
След кратка и напрегната тишина, Арвардан каза:
— Да си призная, не съм мислел за това, макар въпросът ви да е доста интересен.
— Точно така. Такива случаи се срещат. Домашните ни животни, например, показват далеч по-голямо разнообразие на подвидове, отколкото родствениците им от другите планети. По тази причина не е възможно да изнасяме и портокалите. Външните се отнасят към тях със същото подозрение, с каквото и към нас — така единствени можем да се наслаждаваме на подобен безценен плод. Същото важи и за животните и останалите растения, както и за най-микроскопичните представители на живата материя.
Едва сега Арвардан почувства ехото на надигащия се в него страх.
— Говорите за… бактериите?
— За всички примитивни форми. Амеби, бактерии, както и самопродуциращите се протеини, наричани от нас вируси.
— Но какво всъщност искате да кажете?
— Мисля, че добре ме разбрахте, доктор Арвардан. Забелязах повишения ви интерес. Виждате ли, вашите сънародници са склонни да вярват, че земляните носят в себе си смъртоносна опасност, че всеки, който се свързва с тях ще бъде погубен, едва ли не, че сеем наоколо прокоба, унищожаваме всичко, до което се докоснем…
— Чувал съм го. Това са суеверия.
— Не напълно. Стигаме до най-страшната част. Подобно на всички разпространени поверия, колкото и извратени и страшни да изглеждат, винаги в тях се крие зрънце истина. Например, не е изключено в някой от нас, жителите на Земята, да се появи мутирала форма на микропаразит, която да не се среща никъде другаде и към която Чуждоземците да не проявяват резистентност. Останалото, доктор Арвардан, е чиста биология.
Арвардан го гледаше, без да продума.
— Разбира се, — продължи Шект — понякога и ние страдаме. Случва се някой непознат вирус, тръгнал от радиоактивните зони, да предизвика масова епидемия, дори върху цялото население на Земята, но като цяло човечеството продължава да се развива в своя насока. За всяка разновидност на вирус или бактерия ние изграждаме естествена защита, която се предава през поколенията и ни помага да оцелеем. Чуждоземците са лишени от тази възможност.
— Да не искате да кажете, — заговори отпаднало Арвардан — че докато разговарям с вас сега… — Той неволно побутна креслото назад. Спомни си за страстните целувки одеве.
Шект поклати глава.
— Разбира се, че не. Ние не създаваме болестите, ние само носим разпространителите им. Подобни случаи са изключително редки. Ако живеех на вашата планета, едва ли щях да нося в себе си същите микроорганизми, каквито носите вие. Въпрос на афинитет. Дори и тук, на Земята, само един на трилиони, дори на квадрилиона микроорганизми, е опасен. Рискът от заразяване е неизброимо по-малък, отколкото този някой метеорит да пробие покрива на къщата и да ви удари. Стига разбира се, тези микроорганизми да не бъдат създавани и търсени, а след това изолирани и концентрирани.
Отново мълчание, далеч по-продължително.
— Това ли правят земните жители? — запита накрая пресипнало Арвардан.
Напълно беше забравил за параноята. И беше съвсем готов да повярва.
