подробности, защото не желае да излага живота ми на опасност. Каза ми само, че Земята е открила начин, чрез който да унищожи всички останали обитатели на галактиката и аз му вярвам. Никога досега не е грешал.
Бузите й пламтяха от вълнение и Арвардан жадуваше да ги докосне.(Какво ставаше с него? Защо не изпитваше ужас при мисълта да докосне земен жител?)
— Мина ли десет? — попита го Пола.
— Да.
— В такъв случай, време е да се качим по стълбите — ако не са го заловили вече. — Тя се огледа и неволно потрепери. — Можем да влезем в къщата направо през гаража. Последвайте ме…
Тя положи ръка на дръжката и в този миг застина.
— Някой идва насам… — прошепна дрезгаво тя. — Бързо…
Останалото се получи от само себе си. Не беше никак трудно за Арвардан да си припомни предложения от девойката план. Ръцете му я обгърнаха нежно и в следния миг тя се притисна плътно към него, а по тялото на Бел се разля приятна топлина. Устните й затрепериха върху неговите и той почувства как го залива необятна вълна от сладост…
Изминаха не по-малко от десет секунди, преди да намери сили, за да откъсне очите си от нейните. Някъде в периферията на зрението си забеляза тъничък лъч светлина и долови едва чути стъпки, а след това отново се остави да го погълне вълнението. Бел беше заслепен от ярки звезди и заглушен от ударите на сърцето си.
Устните й първи се отделиха от неговите, но той отново ги потърси, този път жадно и искрено. Ръцете му я притиснаха и ударите на сърцето й се сляха с неговия възбуден ритъм.
Далеч повече време бе необходимо този път, за да се отделят, а дори след това замряха, притиснали лица.
Никога досега Арвардан не беше се влюбвал и този път не се стресна, споменавайки думата.
Какво значение имаше? Макар и земна девойка, в цялата галактика нямаше равна на нея.
— Май шумът е бил от някоя минаваща кола — промърмори замечтано той.
— Не беше — прошепна тя. — Нямаше никакъв шум.
Той я задържа за раменете, вперил поглед в очите й.
— Ах, ти хитрушо. Наистина ли?
Тя сведе поглед.
— Исках да ме целунеш. Не съжалявам.
— А ти какво мислиш — че аз съжалявам? Целуни ме отново — този път аз го искам.
Още един безкрайно дълъг миг, а сетне тя се отскубна от него и се зае да оправя разрошените си коси.
— Мисля, че е крайно време да влезем в къщата. Изгаси светлината в колата. Имам джобно фенерче.
Той я последва в мрака, фигурата й едва се различаваше на бледата светлина от фенерчето.
— Подай ми ръка — предложи тя. — Тук някъде има стълби.
Той пое дъх и прошепна развълнувано:
— Обичам те, Пола.
Всичко стана толкова лесно — не се съмняваше в думите си. Дори ги повтори: — Обичам те, Пола.
— Почти не ме познаваш — възрази тя.
— Не. Кълна се в живота си. От два месеца мисля единствено за теб. Кълна ти се.
— Аз съм само едно земно момиче, сър.
— Тогава аз ще стана землянин. Изпитай ме.
Той протегна ръка и нежно погали лицето й.
— Защо плачеш?
— Защото, когато баща ми ти разкаже всичко, ще разбереш, че не можеш да обичаш едно земно момиче.
— Изпитай ме и ще видиш.
Съмненията, които изчезват
Арвардан и Шект се срещнаха в една от задните стаи на къщата, чийто прозорци бяха грижливо поляризирани, за да не пропускат и лъч светлина. Пола остана долу, настани се в едно кресло и се зае да следи улицата отпред.
Шект изглеждаше доста променен, сравнен с човека, с когото Арвардан се бе срещнал преди десетина часа. Лицето му имаше изтерзан вид, но на мястото на предишното отчаяние сега се бе появила твърда решимост.
— Доктор Арвардан — поде той в началото на срещата, — бих желал да ви се извиня за поведението си от тази сутрин. Надявам се, ще ме разберете…
— Мога да ви уверя още от сега, сър, че напълно ви разбирам.
Шект приседна на крайчеца на масата и посочи с ръка бутилката вино. Арвардан поклати глава.
— Ако нямате нищо против, бих предпочел някой плод… Какво е това? Никога досега не съм го виждал.
— Нов портокалов сорт — обясни Шект. — Мисля, че се среща само на Земята. Съвсем лесно се бели. — Той демонстрира на Арвардан. След като опита сочната сърцевина, археологът възкликна:
— Наистина е вкусен, доктор Шект! Опитвали ли сте да ги изнасяте?
— Древните, — обясни мрачно Шект — не обичат да търгуват с външния свят. Също както и нашите съседи не горят от ентусиазъм да обменят стоки с нас. Не ни остава нищо друго, освен да се примирим с подобна действителност.
— Но това е много глупаво — възкликна Арвардан. — Да ви призная, когато се срещам с подобни примери, започвам да губя вяра в силата на човешкия разум.
Шект сви рамене, за да подчертае, че споделя мнението.
— Опасявам се, че този пример е типичен за отношението, което ни заобикаля.
— Основното затруднение идва от там, — продължи археологът, — че никой не желае да намери решение на проблема! Как отвръщат земните жители на презрението на другите — с омраза. Това е като заразна болест — омраза за омраза. Наистина ли вашият народ иска да получи равенство, взаимно разбирателство? Не! Това, което в действителност желаят, е да се докопат до кокала.
— Има доста истина в думите ви — отвърна тъжно Шект. — Не мога да го отрека. Но историята не свършва дотук. Дайте ни възможност и ще видите, как ще израсне ново поколение земляни — лишени от предразсъдъци и искрено вярващи в единствено на човечеството. Привържениците на асимилационизма, прозрели необходимостта да се приобщим към останалите народи в галактиката, имат многобройни последователи. Аз съм един от тях. или поне бях — на времето. Но в момента Земята се управлява от фанатици. Това са крайните националисти с техните мечти за минало величие и бъдещи победи. Именно от тях трябва да се пази Империята.
Арвардан се намръщи.
— Намеквате за въстанието, за което ме предупреждаваше Пола?
— Доктор Арвардан, — поде мрачно Шект, — никак не е лесно да убедиш някого в подобна на пръв поглед смешна възможност, че Земята била готова да завладее галактиката. Но това е самата истина. Не съм някой храбър безумец, да си призная, доста съм привързан към живота. Можете да си представите на какъв риск се излагам, когато извършвам предателство, след като съм под постоянно наблюдение от страна на местната администрация.
— Щом положението е толкова сериозно — рече Арвардан, — веднага ще ви призная — готов съм да ви помагам с всичко, само че в качеството си на гражданин на галактиката. Нямам никакъв авторитет на вашата планета, нито пък тежест в съда, или влияние в двореца на Прокуратора. Аз съм точно такъв, какъвто изглеждам — най-обикновен археолог, отправил се на експедиция и движен от собствените си научни интереси. Ако наистина сте готов да извършите предателство, защо тогава не се обърнете към самия Прокуратор? За разлика от мен, той поне е в състояние да ви помогне.
