— И си тръгнал пеша? — учуди се Натер. — Не изпратиха ли кола за теб?
Май не беше чак толкова естествено.
Шварц не отговори — настъпи смутена тишина.
Натер обаче, държеше разговорът да продължи.
— Виж какво, друже, веднага щом стигнем следващия теле-пост ще ти поръчам такси от града.
— Теле-пост?
— Ами да. Има ги край пътя. А, ето един.
Той направи няколко крачки встрани. Шварц неочаквано вдигна ръка и извика:
— Стой! Не мърдай?
Натер спря и се извърна, а в очите му се четеше заплаха.
— Какво те мъчи, приятелче?
От дълго време за първи път Шварц изпитваше затруднение да се изразява на чуждия език — може би поради скоростта, с която произнасяше думите.
— Омръзнаха ми твоите игрички. Познах те и знам какво си намислил. Искаш да се свържеш с някой от твоите хора за да ги уведомиш, че съм се отправил към доктор Шект. А те на свой ред ще изпратят кола да ме прибере. Опитам ли се да избягам — готов си да ме премахнеш.
Натер го слушаше намръщено. Той промърмори: „Виж, в това последното си прав…“ — Но очевидно тези думи не бяха предназначени за Шварц и бяха достигнали до него с помощта на Докосването, защото Натър продължи на висок глас:
— Вашите думи, господине, ме смутиха. Все едно да размахвате юмрук под носа ми — ала същевременно той плъзна незабелязано ръка към джоба си.
В този момент Шварц изгуби контрол.
— Защо не ме оставиш на мира? — изкрещя ядосано той. Какво съм ти направил?… Върви си! Върви си!
Гласът му прерасна в дрезгав писък, а челото му се набърчи от омраза към този човек, излъчващ такава неописуема враждебност. Той събра във фокус всички бушуващи в него страсти и ги съсредоточи върху Докосването, опитвайки се да го прогони от себе си, да се освободи от злокобния му дъх…
И в следния миг то изчезна. За не повече от секунда го завладя усещането за непреодолима болка — после нищо. Никакво Мислено докосване. Изчезнало бе — далеч по-внезапно, отколкото се беше появило.
Натер лежеше възнак на шосето. Шварц внимателно го доближи. Не беше никак трудно да го обърне. Лицето му бе като застинала маска на болка, с прорязани дълбоко бръчки. Шварц потърси пулса, но не го намери.
Той се изправи, завладян от ужас.
Току що беше убил човек!
Но същевременно почувства изненада…
Без дори да го докосне! Беше убил човек само със силата на омразата си, ударил го бе чрез Докосването.
Що за сила притежаваше?
Трябваше колкото се може по-бързо да вземе някакво решение. Прерови джобовете на другия, докато намери пари. Добре! Ще му потрябват. Сетне издърпа тялото встрани от пътя и го скри в тревата.
Вървя близо два часа. Не почувства друго докосване.
Тази нощ прекара на открито, а на следващия ден, след близо два часа път, достигна покрайнините на Чика.
За Шварц, Чика беше като малко градче, в сравнение със спомените му от Чикаго — дори в този час, малко преди обед, улиците изглеждаха почти пусти. Но противно на оскъдните минувачи, Мислените докосвания бяха многобройни. Това го изненада и смути.
Толкова много. Някои се плъзваха край него и се разтваряха, други бяха силни и концентрирани. Едни приличаха на експлозии, други пък почти не се долавяха.
В началото Шварц се извръщаше и подскачаше при всяко Докосване, възприемайки го като физически контакт, но след час започна да привиква.
С течение на времето забеляза, че може да различава отделни думи сред потока от мисли, дори когато не бяха произнесени на глас. Това беше нещо ново и той откри, че неусетно се заслушва. Долавяше разпокъсани фрази, краткотрайни като повей на вятър и постепенно изчезващи… И заедно с тях живи, трептящи чувства, които почти не се поддаваха на описание — така че околният свят се превръщаше в живописна постоянно меняща се картина, предназначена само за него.
Следващото, не по-малко изненадващо откритие бе, че докато крачи по улицата може да прониква през сградите и да изпраща ума си на пътешествие из мислите и чувствата на обитателите им.
Сетне нещо му хрумна и той спря пред една масивна каменна сграда. Те (които и да са) отново бяха по дирите му. Беше убил един техен сътрудник, но със сигурност имаше и други — тези, с които дребният човек искаше да се свърже. Няма ли да е по-добре, ако се прикрие за няколко дни? Как да го стори?… Да си намери работа?…
Той се зае да проучва сградата, пред която беше спрял. Някъде вътре долови Докосване, което по някакъв начин беше свързано с възможност за работа. Търсеха текстилни работници — а нали той беше шивач.
Шварц бутна вратата, но откри, че никой не му обръща внимание. Потупа нечие рамо.
— Къде да попитам за работа, моля?
— През онази врата! — Мисленото докосване, което придружаваше тези думи бе изпълнено с подозрителност.
Открехна посочената врата, поканиха го да влезе и след това го засипаха с цял куп въпроси, а отговорите въвеждаха в някаква машина.
Уплашен и смутен, Шварц се стараеше да балансира по тънкото въже между лъжата и истината.
Почти не му оставяха време за размисъл между отделните въпроси: „Възраст?… Петдесет и две?… Хъмм… Здравно състояние?… Семейно положение?… Квалификация?… Работили ли сте с платове?… Добре, от какъв тип?… Термопласти? Еластомери?… Какво искате да кажете — с всичките?… За кого сте работили досега?… Как точно е името?… Не сте от Чека, така ли?… Къде са ви документите?… Ще трябва да ги донесете, ако наистина желаете да постъпите… Кой е вашият регистрационен номер?…“
Шварц вече мислеше само за едно — как да се измъкне. Не беше предвиждал подобно развитие. А и Докосването на мъжа пред него започваше да се променя. Отнякъде се появи подозрителност, която нарастваше с всеки пореден въпрос, а заедно с нея мъжът ставаше все по-предпазлив. Повърхностният слой от вежливост и добронамереност изтъняваше все повече, а над всичко започваше да доминира враждебността.
— Май наистина не съм подходящ за тази работа — подхвърли Шварц.
— Не, не, почакайте — махна с ръка мъжът. — Имаме нещо за вас. Само да погледна в една папка. — Макар да се усмихваше, Шварц ясно различаваше неговото Докосване, сега вече напълно лишено от доброжелателност.
Човекът натисна скритото под бюрото копче…
Шварц скочи, завладян от паника и се втурна към вратата.
— Дръжте го! — извика другият и понечи да заобиколи бюрото.
И в този момент Шварц удари право в Докосването с цялата мощ на ума си. Зад гърба му се разнесе болезнен стон. кадровикът седеше на пода, стиснал челото си с ръце, а лицето му бе изкривено в болезнена гримаса. Един от останалите се наведе над него, сетне погледна към Шварц, следвайки жеста на седналия. Шварц реши, че време за губене няма.
След миг беше на улицата, осъзнавайки, че съвсем скоро ще бъде обявен за издирване — с пълно външно описание.
Затича се право напред, без да вижда нищо. Усещаше, че привлича вниманието на минувачите — подозрителност, подозрителност навсякъде — защото тичаше, защото дрехите му бяха смачкани и не по мярка…
Сред бъркотията от многобройни Докосвания, примесени със собствените му страхове и отчаяние,
