Вече бях в Чика, но напуснах града преди да изпълня докрай намерението си. Ще мога ли да ви помоля за едно препоръчително писмо?
Върховният министър се вцепени и няколко секунди не намери сили да отговори.
— Нахално ли е да се поинтересувам, с каква цел желаете да се срещнете?
— Разбира се. Четох за един прибор, създаден от него, наречен синапсатор. Въздейства върху неврохимичните процеси в мозъка и може да ми бъде особено полезен в една от моите научни разработки. От известно време работя върху класификацията на човечеството в различни енцефалографски групи — става дума за типове на мозъци, нали разбирате?
— Хъммм… Чух нещо за подобен прибор. Но доколкото си спомням, приложението му не било особено успешно.
— Може и да е така. Но докторът е голям експерт в тази област и вероятно ще може да ми помогне.
— Разбирам. В такъв случай, незабавно ще наредя да ви изготвят препоръчително писмо. Надявам се, няма да споменавате пред когото и да било за намеренията си да посетите Забранените зони.
— Естествено, Ваше превъзходителство — Той се надигна. — Благодаря ви за вежливия прием и вниманието, което ми оказахте. Надявам се, че Консулът на Древните ще прояви снизхождение към моя проект.
Секретарят влезе веднага щом Арвардан напусна стаята. На устните му играеше иронична усмивка.
— Много добре — кимна той. — Справихте се чудесно, Ваше превъзходителство.
Върховният министър го погледна навъсено и каза:
— Какво беше това за Шект?
— Нима сте изненадан? Излишно. Всичко се развива чудесно. Забелязахте ли с какво спокойствие изслуша отказа ви, да го допуснете до зоните. Нима така би се държал един истински всецяло отдаден на идеите си учен? Не, това поведение по-скоро съответства на някой, който само се преструва на учен, който играе отредената му роля, а същевременно е облекчен от отказа. И отново странно съвпадение. Шварц избягва и се отправя към Чика. Още на следващия ден Арвардан се появява тук и след като ви обяснява надълго и нашироко за плановете си и за експедицията, подхвърля съвсем случайно, че възнамерява да се срещне с Шект в Чика.
— Но защо го казва пред мен, Балкис? Струва ми се глупаво.
— Защото вие сте прям човек. Поставете се на негово място. Той не знае, че ние го подозираме. Желае да се срещне с Шект. Добре! Казва го пред вас. Дори ви иска препоръчително писмо. Каква по-добра гаранция за напълно невинните причини, които изтъква? Но възниква още един въпрос. Не е изключено Шварц да е открил, че го държим под наблюдение. Може би затова е премахнал Натер. Но не имал време да предупреди другите, иначе едва ли щяха да ни разиграват подобна комедия.
Секретарят премрежи очи, докато бавно разпъваше своята паяжина.
— Не знаем, — продължи той — колко време ще измине, преди изчезването на Шварц да пробуди подозренията им, но поне можем спокойно да оставим Шект и Арвардан да се срещнат. Ще ги заловим заедно и тогава не ще могат да отричат нищо.
— А с колко време разполагаме ние? — попита Върховният министър.
Балкис го погледна замислено.
— Нещата се развиват с главоломна скорост, а откакто открихме предателството на Шект, налага се да действаме тройно по-бързо. Но мисля, че всичко върви според плана. Изчакваме само математическите изчисления за необходимите орбити. Единственото, което ни бави, е несъвършенството на нашите компютри. Все пак… въпрос е само на дни.
— На дни! — възкликна другият, едновременно ужасено и триумфиращо.
— На дни! — повтори Секретарят. — Но не забравяйте — една единствена бомба, спусната две секунди преди началото и всичко ще приключи за нас. На всичко отгоре след това врагът ще разполага с време от един до шест месеца за да предприеме ответни мерки. Ето защо е рано да смятаме, че сме в безопасност.
Въпрос на дни! А след това ще започне най-великата битка в историята на галактиката — и Земята ще нанесе първия удар.
Ръцете на Върховния министър трепереха от вълнение.
И отново Арвардан седеше в стратоплана. Много и различни неща не му даваха покой. Да си признае честно, почти не беше се надявал да получи от Върховния министър разрешение за проникване в забранените зони. Беше се подготвил за неуспеха и не съжаляваше. Можеше да настоява още малко, — но едва ли щеше да постигне нещо повече.
Щом е така, в името на Галактиката, остава му само един изход — да проникне вътре без разрешение. Готов бе да го стори.
Тези проклети глупаци!
За какви се мислеха?
Да, знаеше за какви. Мислеха се за потомци на истинските хора, за обитателите на онази планета, от която…
И най-лошото беше, че бяха прави.
Но както и да е… В този миг корабът се отдели от повърхността. Той почувства, че потъва назад в мекото кресло и си помисли, че само след час ще бъде в Чика.
Не би казал, че държи особено много да види отново града. По-интересно бе как са се развили събитията със синапсатора. Все някаква полза трябваше да извлече от престоя си тук.
Каква дупка само бе тази планета!
Ениус беше прав.
Но този доктор Шект… Бел измъкна препоръчителното писмо, плътен плик, на официална бланка…
И в следния миг се изправи рязко — или по-точно, опита се да го стори, борейки се със силите на инерцията, които го притискаха в креслото, докато Земята изчезваше под тях, а небето ставаше все по- тъмновиолетово.
Спомнил си бе името на момичето. Казваше се Пола Шект.
Как можеше да го забрави? Почувства се измамен и ядосан. Сякаш умът му бе заговорничел срещу него, пазейки скрито до последния момент това име.
Ала кой знае защо, Бел беше радостен от откритието.
Втора среща
През изминалите два месеца, откакто Джоузеф ШВарц бе подложен на действието на синапсатора, доктор Шект се бе променил до неузнаваемост. Не само физически, ако изключим, че бе малко поотслабнал. По-скоро в маниерите си — станал бе боязлив, умислен. Живееше в постоянен разговор със себе си, не разговаряше дори с най-близките си колеги и изслушваше забележките им с крайна неохота.
Общуваше единствено с Пола, може би защото и тя като него изглеждаше някак странно отвлечена през тези два месеца.
— Зная, че ме наблюдават — повтаряше й той. — Чувствам го. Познато ли ти е това чувство?… Настъпиха доста големи промени в института — най-странното е, че си отиват тъкмо хората, които обичам и на които мога да се доверя… Не ме оставят и за миг насаме. Не ми позволяват дори да пиша доклади.
А Пола, склонна винаги да му прости и да го разбере, отвръщаше:
— Но какви доказателства могат да имат? Дори и да си извършил експеримент над Шварц — нима това е престъпление? Ако е така — досега да са ти поискали сметка.
Ала лицето му оставаше все така прежълтяло, докато той мърмореше:
— Няма да ме оставят на мира. Срокът ми наближава и те ще се постараят да го изпълня.
— След всичко, което си направил? Глупости!
— Зная твърде много, Пола. Не могат да ми имат доверие.
— За какво знаеш твърде много?
Една вечер, когато бе твърде изтощен, за да държи повече непосилното бреме в себе си, той й каза. Отначало Пола не повярва, а сетне се разтрепери от ужас.
