Седемнадесет
В безопасност?
35.
Инсиня се чувствуваше неловко. Сийвър Дженар беше настоял да поговорят за това с Марлейна.
— Юджиния, ти си й майка и без да искаш гледаш на нея като на малко момиче. Една майка има нужда от време да разбере, че не е абсолютният монарх, че дъщеря й не е нейна собственост.
Юджиния Инсиня избегна нежния му поглед.
— Не ме поучавай, Сийвър. Ти нямаш деца. Лесно е да говориш отвисоко за чуждите деца.
— Наистина ли звуча така? Извинявай. Нека кажем, че за разлика от теб, аз просто не съм емоционално обвързан със спомена за детето. Тя много ми харесва, но аз я познавам само като разцъфнало младо момиче със забележителен ум. Тя е
— Трябва да я
— Съгласен съм, но трябва да се посъветваме с нея как най-добре можем да я опазим. Тя е млада и неопитна, но е възможно да знае по-добре от нас какво трябва да правим. Нека да поговорим като възрастни. Обещай ми, Юджиния, че няма да се възползуваш от майчинския си авторитет.
— Как да ти обещая такова нещо? — каза Инсиня с горчивина. — Но ще говорим с нея.
И така, сега тримата бяха в кабинета на Дженар, стаята беше защитена, а Марлейна беше стиснала здраво устни и гледаше ту към единия, ту към другия.
— Това няма да ми хареса, — каза тя тъжно.
— Боя се, че новините
Марлейна я погледна смаяно.
— Но, мамо, ти не можеш да изоставиш важната си работа. Виждам, че нямаш такова намерение. Не разбирам тогава.
— Марлейна, — Инсиня говореше бавно и наблягаше на думите си, — обмисляме
Последваха няколко мига мълчание, в които Марлейна внимателно изучаваше лицата им. После тя тихо каза:
— Говориш сериозно. Не мога да повярвам. Няма да се върна на Ротор. Не искам.
—
— Марлейна, защо толкова много искаш да останеш тук?
— Защото искам — отвърна твърдо тя. — Понякога ти се яде определена храна, просто ти се прияжда. Не можеш да обясниш защо. Просто го искаш. Аз искам Еритро. Не знам защо, но го искам. Няма нужда да го обяснявам.
— Позволи на майка си да ти каже какво знаем, — каза Дженар.
Инсиня взе студената безчувствена ръка на Марлейна и каза:
— Помниш ли, че преди да тръгнем за Еритро ти ми разказа за разговора си с Губернатора Пит…
— Да?
— Тогава ми каза, че когато ни е разрешил да заминем за Еритро, той е премълчал нещо. Ти не знаеше какво е това, но каза, че е нещо доста неприятно — нещо лошо.
— Да, спомням си.
Инсиня се поколеба и големите проницателни очи на Марлейна станаха изпитателни. Тя шепнеше, като че ли говори на себе си, без да осъзнава, че говори на глас:
— Поглежда главата ми. Ръката й е близо до слепоочието. Отдръпва се. — Гласът й заглъхна, но устните й продължиха да се движат.
Изведнъж тя извика възмутено:
— Да не би да си мислите, че нещо не съм наред?
— Не, — бързо каза Инсиня. — Точно обратното, мила. Знаем, че имаш превъзходен ум и искаме да го запазим. Ето какво…
Марлейна изслуша разказа за Епидемията на Еритро с дълбоко недоверие и накрая каза:
— Виждам, че вярваш в това, което ми разказа, мамо, но може някой да те е излъгал.
— Аз й го разказах, — каза Дженар, — и от собствен опит твърдя, че е истина. А сега ти ми кажи дали те лъжа.
Марлейна явно прие думите му и продължи:
— Защо тогава аз да съм особено застрашена? Защо съм застрашена повече от теб или от мама?
— Както каза майка ти — смята се, че Епидемията засяга по-силно хората с по-развито въображение, по-особените хора. Имаме доказателства, които ни карат да вярваме, че по-необичайните умове са по- податливи на Епидемията и тъй като не съм срещал по-необичаен от твоя, смятам, че е възможно ти да си застрашена. Губернаторът ни изпрати инструкции да ти позволяваме свободно да се движиш тук, да ти предоставим възможността да видиш и да правиш каквото поискаш, дори да те пуснем извън Купола, ако пожелаеш. Изглежда много мило от негова страна, но дали не иска да излезеш навън с надеждата да се разболееш от Епидемията?
Марлейна се замисли без да издава чувствата си.
— Марлейна, не виждаш ли? — каза Инсиня. — Губернаторът не иска да те убие. Не го обвиняваме в това. Той само иска да увреди мозъка ти. Той му пречи. Ти твърде лесно можеш да разбереш за него и намеренията му неща, които той не желае да узнаеш и това не му харесва. Той е потаен човек.
— Ако Губернаторът Пит иска да ми навреди, защо ме изпращате обратно при него? — попита накрая Марлейна.
Дженар вдигна вежди.
— Нали ти обяснихме. Тук си в опасност.
— При него ще бъда в опасност. Ако наистина иска да ме унищожи, каква ще бъде следващата му стъпка? Ако мисли, че тук може да ми се случи нещо лошо, тогава ще ме забрави. Ще ме остави на мира. Поне докато съм тук.
— Но Марлейна, Епидемията.
Марлейна се измъкна от обятията й.
— Епидемията не ме безпокои.
— Но нали ти обяснихме?
— Няма значение какво сте ми обяснили. Тук съм в безопасност. Напълно. Познавам мозъка си. Цял живот съм с него. Разбирам го. Той не е застрашен.
— Марлейна, бъди разумна, — каза Дженар. — Колкото и да си сигурна в мозъка си, той все пак може да се разболее и разстрои. Можеш да получиш менингит, епилептични симптоми, мозъчен тумор или дори преждевременно стареене. Можеш ли да се предпазиш от тези неща само като си сигурна, че няма да ти се случат?
— Не говоря за такива неща. Говоря за Епидемията. Няма да се разболея.
— Мила, не можеш да бъдеш сигурна. Ние дори не знаем какво представлява тя.
— Каквото и да представлява, няма да се разболея.
— Откъде знаеш? — попита Дженар.
— Просто знам.
Инсиня почувствува, че търпението й се изчерпва. Тя хвана Марлейна за лактите.
— Марлейна, трябва да постъпиш както ти кажем!
— Не, мамо. Ти не разбираш. Когато бях на Ротор, Еритро ме привличаше. Сега, когато съм тук, той ме привлича още по-силно. Искам да остана тук. Тук ще бъда в безопасност. Не искам да се връщам на Ротор. Там е по-опасно.
Дженар вдигна ръка, за да спре думите на Инсиня.
