— И те го търпят?
— О, да. Нито един човек от правителството не е пожертвал собствената си кариера, само за да се опита да свали Танаяма.
— Дори сега, когато държи нещата по-хлабаво?
— Грешиш. Неговата власт може да свърши когато умре, но дотогава тя никога няма да отслабне. Тя ще си отиде последна, след като спре сърцето му.
— Какво кара хората да се задържат толкова дълго на власт? — попита Уендел с отвращение. — Няма ли желание да се оттегли достатъчно рано, че да умре спокойно?
— Танаяма? Никога. Не мога да твърдя че съм му близък, но през последните петнадесет години съм имал контакти с него и те винаги са завършвали болезнено за мен. Познавам го отдавна и винаги съм знаел, че няма да спре. Но да отговоря на първия ти въпрос. За различните хора има различни стимули. За Танаяма това е омразата.
— Така си и мислех, — каза Уендел. — Личи му. Не е възможно един толкова омразен човек да не мрази. Но кого мрази Танаяма?
— Колониите.
— О, така ли? — Уендел явно си спомни, че идва от Колония. — Никога не съм чувала хора от Колониите да кажат добра дума за Земята. А и ти знаеш моето отношение към местата, където няма разнообразие в притеглянето.
— Не става дума за антипатия, Теса, нито за неприязън, за презрение. Говоря ти за сляпа кърваво червена омраза. Почти никой Землянин не обича Колониите. Всичко там е по последна мода. Животът е спокоен, без тълпи, удобен и буржоазен. Имат достатъчно храна, достатъчно развлечения, нямат лошо време, нямат бедни. Имат внимателно скрити роботи. Естествено е хората, които понасят лишения, да не обичат тези, които като че ли имат всичко. Но Танаяма се води от кипяща омраза. Според мен той би искал да види унищожението на всички Колонии.
— Защо, Крайл?
— Според мен той не се интересува от нещата, които изброих. Това, което не може да понася, е културното единство на Колониите. Разбираш ли ме?
— Не.
— Хората на Колониите се подбират. Те подбират хора които приличат на тях. На всяка Колония културата е една, дори до известна степен външността на хората е една. Земята, от друга страна, е и винаги е била една неконтролирана смесица от култури, които се обогатяват взаимно, конкурират се, подозират се. Танаяма и много други Земляни — например аз — смятат тази смесица за извор на сила и мислят, че културното единство на Колониите ги прави по-слаби и в крайна сметка скъсява техния живот.
— Защо тогава мразите Колониите задето притежават нещо, което според Вас е техен недостатък? Да не би Танаяма да ни мрази защото сме и по-добре и по-зле? В това няма логика.
— Не е необходимо. Кой ще си прави труда да мрази, ако първо трябва да обмисля дали е разумно. Може би Танаяма се страхува, че Колониите ще успеят и ще докажат, че всъщност културното единство е нещо хубаво. А може да мисли, че Колониите искат да унищожат Земята също толкова силно, колкото той желае да унищожи Колониите. Това със Звездата Съсед го вбеси.
— Не само това. Те не ги предупредиха, че се движи към Слънчевата Система.
— Предполагам, че не са знаели.
— Танаяма никога не би повярвал на това. Убеден съм, че според него са знаели и нарочно не са ни предупредили, надявайки се че ще бъдем неподготвени и че Земята, или поне Земната цивилизация, ще бъде унищожена.
— Установено ли е, че Звездата Съсед ще мине достатъчно близо до нас, че да ни навреди? Не съм чувала такова нещо. Доколкото ми е известно, повечето астрономи смятат, че Звездата ще мине на безопасно разстояние от нас. Ти чувал ли си нещо друго?
Фишър сви рамене.
— Не, не съм, но мисля, че Танаяма подхранва злобата си като вярва, че съществува опасност. Оттук логично следва, че трябва да притежаваме свръхсветлинен полет, за да основем един свят подобен на Земния някъде другаде. Тогава, ако се случи най-лошото, ще можем да прехвърлим колкото може повече хора на този друг свят. Не можеш да отречеш, че идеята е разумна.
— Така е, но за да стане това не е необходимо да очакваме най-лошото. Дори Земята да не е застрашена, естествено е човечеството да се отправи към Космоса. Хората се преместиха на Колониите и е логично следващата стъпка да бъде към звездите, а за да направим тази стъпка ни е необходим свръхсветлинен полет.
— Да, но Танаяма ще каже, че това е проява на равнодушие. Това, което желае, е да намери Ротор и да го накаже задето изостави Слънчевата Система без да го е грижа за човешката общност. Той иска да е жив, за да види
— Може да ме тормози както иска, но това няма да помогне. Твърде стар е.
— Не съм сигурен. Съвременната медицина прави чудеса и съм убеден, че за Танаяма лекарите ще направят всичко, което е по силите им.
— Дори съвременната медицина има граници. Говорих с лекарите.
— И какво ти казаха? Мислех че здравословното състояние на Танаяма е държавна тайна.
— При тези обстоятелства това не се отнася за мен. Отидох при лекарския екип, който се грижи за Стария тук, и ми казаха, че много искам да построя истински космически кораб, който да може да превозва хора към звездите, и че искам да го довърша докато Танаяма е жив. Попитах ги с колко време разполагам.
— И какво ти отговориха?
— Че имам една година. Така ми казаха. В най-добрия случай. Помолиха ме да побързам.
— Ще успееш ли за една година?
— За една година? Разбира се, че няма да успея, Крайл, и се радвам че е така. Радвам се, че този отровен човек няма да доживее да го види. Защо се мръщиш? Да не би да ти е неприятно, че говоря толкова жестоко?
— Говориш дребнаво, Теса. Колкото и да е отровен, този Старец стои в основата на всичко това. Той осъществи Хипер Сити.
— Да, но заради собствените си цели, не заради мен. Нито заради целите на Земята или човечеството. Освен това и аз имам право да бъда дребнава. Убедена съм, че Директор Танаяма никога не е пожалил никой от враговете си, нито е отслабил натиска си върху тях дори с един ден. И вярвам, че не очаква съжаление и милост от никого. Сигурно би презрял като слабак всеки, който му ги предложи.
Фишър не се усмихна.
— И колко време ще ти е необходимо, Теса?
— Откъде мога да знам? Може да продължи цяла вечност. Дори всичко да върви сравнително добре, не виждам как ще стане за по-малко от пет години.
— Но защо? Ти вече осъществи свръхсветлинния полет.
Теса се наведе напред в стола си.
— Не бъди наивен, Крайл. Това което постигнах е само една лабораторна демонстрация. Мога да взема един лек предмет — топка за пинг-понг — чийто малък хиператомен двигател съставлява деветдесет процента от нейната маса, и да я преместя със свръхсветлинна скорост. Но кораб пълен с хора е нещо съвсем различно. Прекалено оптимистично е да мислим, че пет години ще ни стигнат, а трябва да сме сигурни. Повярвай ми, че преди съществуването на съвременните компютри и техните възможности, пет години щяха да са неосъществима мечта. Дори петдесет щяха да са малко.
Крайл Фишър поклати глава и не отговори.
Теса Уендел го гледаше замислено, после го попита почти троснато.
— Какво ти става? И ти ли бързаш?
Фишър я успокои.
— Знам, че и ти, като всички останали, искаш да го направиш, но аз наистина копнея за такъв кораб.
— Значи ти го искаш повече от другите.
