Епидемията, то тя изглежда изобщо не е засегнала умственото равновесие на Марлейна.
Юджиния въздъхна:
— Благодаря ти. Успокояваш ме. Благодаря ти и за това, че си толкова внимателен и мил с Марлейна.
Дженар се усмихна малко накриво:
— Не е трудно. Тя много ми харесва.
— Говориш така, като че ли това е естествено. Тя не е много приятно момиче. Знам това, въпреки че съм нейна майка.
— Намирам че е приятна. Винаги съм предпочитал умните жени пред красивите… освен когато и двете са съчетани, както е в твоя случай.
— Преди двадесет години, може би, — каза Юджиния и отново въздъхна.
— Аз също съм остарял и очите ми не забелязват никаква промяна. Но за мен няма значение, че Марлейна не е красива. Тя е много интелигентна, дори като изключим дарбата й.
— Да, така е. И аз с това се утешавам, когато Марлейна ме подтиска.
— Що се отнася до това, боя се че Марлейна ще продължи да те подтиска, Юджиния.
— Какво искаш да кажеш? — Юджиния го погледна стреснато.
— Много ясно ми каза, че няма да се задоволи да остане в Купола. Иска да излезе навън, да стъпи на повърхността на планетата веднага щом свършиш с работата си. Настоява за това.
Юджиния го гледаше ужасена.
Осемнадесет
Свръхсветлинен
37.
Трите години прекарани на Земята бяха състарили Теса Уендел. Кожата й беше загрубяла. Беше напълняла. Под очите започваха да се образуват торбички и тъмни кръгове. Бюстът й не беше така стегнат и талията й не беше толкова тънка.
Крайл Фишър знаеше, че Теса наближава петдесетте и че е с пет години по-голяма от него. Но тя не изглеждаше по-възрастна, отколкото беше в действителност. Все още беше една хубава зряла жена (както някой се беше изразил), но вече не можеше да мине за жена на около тридесет както беше, когато я видя за пръв път на Аделия.
Теса също усещаше промяната и само преди една седмица с горчивина бе повдигнала тази тема.
— Ти си виновен, Крайл, — му каза тя една нощ, когато лежаха заедно в леглото (в такива моменти тя явно най-силно усещаше, че остарява). — Ти ме предаде на Земята. Казваше, че е величествена и огромна, че има разнообразие и винаги по нещо ново, че е неизчерпаема.
— А не е ли? — попита той, въпреки че знаеше какво не й харесва, но й даде възможност отново да излее чувствата си.
— Не, що се отнася до гравитацията. По цялата подпухнала, непоносима планета, силата на гравитацията е една и съща. Във въздуха, под Земята, тук, там, навсякъде еднаква гравитация, гравитация, гравитация. Да умреш от скука.
— Ние не познаваме друг начин на живот, Теса.
— Ти познаваш. Бил си на Колониите. Там можеш да си избереш такава сила на гравитацията, каквато поискаш. Можеш да си правиш упражнения при ниска гравитация. От време на време можеш да облекчиш тялото си от напрежението. Как можете да
— Тук на Земята също правим упражнения.
— О, моля те… правите ги при същата гравитация. През цялото време се борите с нея, вместо да си взаимодействате свободно. Не можете да скачате, не можете да летите, не можете да се носите във въздуха. Не можете да се спускате в по-силно притегляне, нито да се издигате в по-слабо. А тази гравитация ви тегли ли, тегли надолу и вие се изгърбвате, сбръчквате и остарявате. Погледни ме!
— Гледам те колкото мога по-често, — тържествено отговори Фишър.
— Тогава не ме гледай. Ако ме гледаш, ще ме зарежеш. А ако го направиш, ще се върна на Аделия.
— Няма да го направиш. Какво ще правиш там, след като си била вече тук? Изследователската ти работа, лабораториите ти, екипът ти, всичко е тук.
— Ще започна отначало и ще сформирам нов екип.
— А ще ти осигури ли Аделия подкрепата, с която си свикнала тук? Естествено, че не. Трябва да признаеш, че Земята не те ограничава и получаваш всичко, което поискаш. Не бях ли прав?
— Дали си бил прав? Предател! Ти не ми каза, че Земята притежава хиперпространствения метод. Не ми каза и за съществуването на Звездата Съсед. Всъщност ти ме остави да говоря за безполезността на Космическата Сонда на Ротор и изобщо не ми каза, че тя е открила нещо повече от няколко паралакса. Седеше и ми се надсмиваше, защото си едно безсърдечно нищожество.
— Исках да ти кажа, Теса, но какво щеше да стане, ако не се беше съгласила да дойдеш на Земята? Това не беше моя лична тайна.
— А след като дойдох на Земята?
— Веднага след като се залови за работа, ти казахме.
—
Това беше игра, която тя обичаше да играе и Фишър знаеше своята роля:
— Прелъстих ли те? Ти настояваше. Иначе нямаше да се съгласиш.
— Лъжец такъв. Ти ми се натрапи. Изнасили ме като развратен маниак. И пак ще го направиш. Познавам по ужасния ти похотлив поглед.
От месеци не беше играла тази игра и Фишър знаеше, че това означава, че е доволна от работата си. По-късно той я попита:
— Напредваш ли?
— Дали напредвам? Да, може да се каже. — Тя беше задъхана. — За утре съм уредила демонстрация за вашия прогнил, древен Землянин, Танаяма. От известно време безмилостно ме тормози за това.
— Той е безмилостен човек.
— Той е глупав човек. Мислех си, че дори едно общество, което не познава науката, би могло да знае нещичко за нея, за методите на работа. Ако сутринта ти дадат кредит от един милион, не могат да очакват конкретни резултати още същата вечер. Трябва да изчакат поне до следващата сутрин, за да можеш да работиш и през нощта. Знаеш ли какво ми каза той последния път когато разговаряхме и аз му казах, че вече мога да му покажа нещо?
— Не, не си ми казвала. Какво ти каза?
— Сигурно си мислиш, че е казал „Невероятно е, че само за три години сте успели да разработите нещо толкова удивително и ново. Трябва да ви имаме пълно доверие и нашата благодарност към Вас е безгранична.“ Естествено е да помислиш, че е казал това.
— Не, и през ум не може да ми мине, че Танаяма би могъл да каже подобно нещо. Какво ти каза?
— „Значи най-после след три години имате някакъв резултат. Надявам се, че е така. Колко дълго мислите, че трябва да живея още? Да не си мислите, че Ви поддържам и Ви плащам, и че Ви храня цяла армия помощници и работници, за да постигнете нещо след като умра и не мога да го видя?“ Това ми каза, и да ти кажа, иска ми се да отложа демонстрацията докато умре, за мое лично удоволствие, но все пак работата стои над всичко.
— Наистина ли имаш да му покажеш нещо, от което ще остане доволен?
— Свръхсветлинен полет, нищо повече. Истински свръхсветлинен полет, а не оная глупост — хиперпространствения метод. Вече притежаваме ключа към Вселената.
