— Добре ли си, Марлейна?
— Чувствувам се чудесно. Тук има поточе, — и тя ускори крачка в нещо като тромаво подтичване, възпрепятствувана от Е-костюма.
— Внимавай, Марлейна, — каза той. — Ще се подхлъзнеш.
— Ще внимавам. — Увеличаващото се разстояние между тях, разбира се, не отслаби гласа й, тъй като той се носеше от радио вълните.
Внезапно в ушите на Дженар прозвуча гласът на Юджиния Инсиня.
— Сийвър, защо тича Марлейна? — Почти веднага след това тя добави: — Защо тичаш, Марлейна?
Марлейна не си направи труда да отговори, но Дженар каза:
— Просто иска да види някакво поточе, Юджиния.
— Добре ли е?
— Разбира се, че е добре. Тук навън е невероятно красиво. След известно време, планетата дори престава да изглежда гола — прилича по-скоро на абстрактна картина.
— Остави художествената критика, Сийвър. Не й позволявай да се отдалечава от теб.
— Не се тревожи. Аз съм в постоянен контакт с нея. В момента тя чува какво си говорим и, ако не отговаря, то е защото не иска да бъде обезпокоявана. Успокой се, Юджиния. Марлейна се забавлява. Не я смущавай.
Дженар наистина беше убеден, че Марлейна се забавлява. В известен смисъл той също се забавляваше.
Марлейна тичаше нагоре покрай потока. Дженар не сметна за необходимо да я последва. Нека се забавлява, помисли си той.
Куполът беше построен на скалисто възвишение, а в района наоколо течаха множества малки поточета, които тридесетина километра по-нататък се вливаха в доста голяма река, която на свой ред се вливаше в морето.
Тези поточета имаха голямо значение за Купола. Те представляваха неговия естествен водоизточник, след премахването на прокариотите от водите им (всъщност „убиването“ беше по-точната дума). В ранните дни на Купола имаше биолози, които бяха против убиването на прокариотите, но това беше абсурдно. Тези микроскопични частици живот бяха толкова многобройни, размножаваха се и възстановяваха числеността си така бързо, че убиването им при снабдяването на Купола с вода не би могло да ги засегне значително. По- късно, с появата на Епидемията, отношението към Еритро стана враждебно и след това никой не се интересуваше какво става с прокариотите.
Разбира се, сега, когато Епидемията не представляваше такава заплаха, можеше да се очаква възраждане на хуманизма (Дженар смяташе, че „бионизъм“ е по-подходяща дума). Той симпатизираше на тези настроения, но в такъв случай как щеше да се осъществи водоснабдяването на Купола?
Потънал в мисли, той вече не гледаше към Марлейна и оглушителният писък, който прозвуча в ушите му, го стъписа.
— Марлейна! Марлейна! Сийвър, какво
Той вдигна глава и тъкмо се канеше да отговори, че няма нищо, че всичко е наред, когато видя Марлейна.
В първия момент не можа да разбере какво прави тя. Просто я гледаше, осветена от розовата светлина на Немезида.
След това разбра. Тя разкопча и свали шлема си. В момента сваляше и останалата част от Е-костюма. Той трябваше да я спре!
Дженар се опита да и извика, но от ужас не успя да издаде звук. Опита се да изтича към нея, но краката му сякаш бяха от олово и едва му се подчиняваха.
Сякаш изведнъж се озова в кошмарен сън и с нищо не можеше да предотврати това, което става около него. А може би, под въздействие на случилото се, мозъкът не можеше да контролира тялото му.
Да не би Епидемията да посяга на
Двадесет и шест
Планета
58.
Крайл Фишър беше виждал Игор Коропатски само два пъти през трите години, в които той заемаше поста на Танаяма и беше поел ръководството на неговия проект.
Въпреки това, когато образът му се появи на видео-звънеца, той го разпозна без усилие. Коропатски изглеждаше все така представителен и дружелюбен. Беше добре облечен, с голямо пухкаво шалче по последна мода.
Фишър, който беше прекарал сутринта в къщи, не беше много представителен, но не отказа да приеме Коропатски, въпреки че идваше без предупреждение.
Той включи на „Почакайте“, при което на екрана се появи рисувано човече, представляващо гостоприемен домакин (или домакиня, тъй като полът на фигурката беше неопределен), вежливо вдигнал ръка в жест, който общоприето означаваше „Момент, моля“, като по този начин спестяваше неудобството да изречеш това.
Фишър разполагаше с малко време да се среше и да оправи вида си. Можеше да се обръсне, но реши, че Коропатски ще сметне едно по-продължително забавяне за оскърбително.
Вратата се плъзна и Коропатски влезе. Той се усмихна любезно и каза:
— Добро утро, Фишър. Знам, че ви се натрапвам.
— Нищо подобно, г-н Директор, — каза Фишър като се опитваше да звучи естествено, — но, ако търсите д-р Уендел, страхувам се, че тя е при кораба.
Коропатски промърмори:
— Така и предполагах. В такъв случай нямам друг избор, освен да говоря с вас. Може ли да седна?
— Да, разбира се, г-н Директор, — каза Фишър смутен, че не го беше поканил да седне по-рано. — Искате ли нещо разхладително?
— Не. — Коропатски потупа корема си. — Претеглям се всяка сутрин и това само по себе си е достатъчно да ми развали апетита — донякъде. Фишър, не съм имал възможност да разговарям с вас по мъжки. А бих искал.
— Ще бъде удоволствие за мен, г-н Директор, — измънка Фишър, който започваше да се чувствува неловко. Какво означаваше всичко това?
— Нашата планета ви дължи много.
— Щом казвате, г-н Директор.
— Вие бяхте на Ротор преди той да отпътува.
— Това беше преди четиринадесет години, г-н Директор.
— Знам. Бяхте женен на Ротор и имахте дете.
— Да, г-н Директор, — каза Фишър тихо.
— Но се върнахте на Земята точно преди Ротор да напусне Слънчевата Система.
— Да, г-н Директор.
— Благодарение на нещо, което сте си спомнили и на едно предположение, което сте направили, Земята откри Звездата Съсед.
— Да, г-н Директор.
— И вие бяхте този, който доведе д-р Теса Уендел от Аделия на Земята.
— Да, г-н Директор.
— И пак вие направихте възможна работата й тук повече от осем години и я правехте щастлива, нали?
Той се ухили и Фишър си помисли, че ако Коропатски беше по-близо до него, щеше по мъжки да го ръгне с лакът в ребрата.
Фишър каза предпазливо:
