Немезида

— Двамата с нея се разбираме добре, г-н Директор.

— Но не сте се оженили.

— Аз вече съм женен.

— И разделен с жена си от четиринадесет години. Един развод би могъл да бъде уреден много бързо.

— Аз имам и дъщеря.

— Която ще остане ваша дъщеря дори и да се ожените повторно.

— Това е една безсмислена формалност.

— Може би, — кимна Коропатски. — А може би така дори е по-добре. Знаете ли, че „Свръхсветлинен“ е готов да отпътува? Надяваме се, че ще можем да го пуснем в началото на 2237 г.

— Д-р Уендел ми каза това, г-н Директор.

— Невронните детектори са инсталирани и работят добре.

— И това ми каза.

Коропатски сключи ръце в скута си и кимна бавно с голямата си глава. След това погледна Фишър и попита:

— Знаете ли как функционира?

Фишър поклати глава.

— Не, сър. Не знам нищо за същинския му начин на действие.

Коропатски отново кимна.

— И аз. Трябва да приемем думите на д-р Уендел и инженерите. Едно нещо обаче все още липсва.

— О? — (Силна тревога обзе Фишър. Още отлагане?) — Какво липсва, г-н Директор?

— Комуникационна връзка. Аз мисля, че ако има начин един кораб да се движи много по-бързо от светлината, трябва да има и начин да се изпращат вълни или някакво друго средство за предаване на съобщения по-бързо от светлината. На мен ми се струва, че е по-лесно да изпратиш свръхсветлинно съобщение, отколкото да задвижиш кораб със свръхсветлинна скорост.

— Не знам, г-н Директор.

— Но д-р Уендел ме уверява, че обратното е вярно; че все още няма ефикасен метод за свръхсветлинна комуникация. Тя казва, че след време ще има, но не иска да чака до създаването му, което според нея може да отнеме много време.

— Аз също не бих искал да чакам, г-н Директор.

— Да, аз също силно желая напредък и успех. Вече толкова години чакаме, че съм нетърпелив да видя тръгването и завръщането на кораба. Но това означава, че щом отпътува, ние ще загубим връзка с него.

Той кимна замислено, а Фишър тактично запази мълчание. (Какво става? Накъде бие старият мечок?) Коропатски погледна Фишър.

— Знаете ли, че Звездата Съсед се движи към нас?

— Да, г-н Директор, чух това, но ми се струва, че според общото мнение, тя ще премине на достатъчно голямо разстояние, за да не ни засегне.

— Това е мнението, което искаме хората да имат. А истината, Фишър, е че Звездата Съсед ще премина достатъчно близо, за да повлияе значително на земната орбита.

Фишър беше потресен.

— И ще унищожи планетата?

— Не във физическия смисъл. Климатът обаче ще се промени така, че Земята ще стане необитаема.

— Това сигурно ли е? — попита Фишър, който не искаше да повярва.

— Учените никога не са напълно сигурни. Но са достатъчно сигурни, за да ни накарат да вземем мерки. Разполагаме с пет хиляди години и можем да се движим със свръхсветлинна скорост — ако корабът работи.

— Щом д-р Уендел казва, че работи, г-н Директор, аз съм сигурен, че е така.

— Да се надяваме, че доверието ви е оправдано. Но въпреки петте хиляди години и полетите със свръхсветлинна скорост, шансовете ни не са големи. Ще трябва да създадем сто и тридесет хиляди Колонии като Ротор, на които да прехвърлим осем милиардното население на Земята плюс достатъчно растения и животни, за да осигурим нормални условия за живот. Това прави по двадесет и шест Ноеви Ковчега на година, ако започнем веднага. И при положение, че през следващите пет хиляди години населението на Земята не нарасне.

— Може би, — каза Фишър внимателно, — ще успеем да създаваме средно по двадесет и шест на година, тъй като с времето опитът ни ще нарасне, а и от десетилетия контролът ни над прираста на населението е ефикасен.

— Много добре. Сега ми отговорете на следващия въпрос. Ако успеем да прехвърлим населението на Земята на сто и тридесетте хиляди Колонии, като използуваме изцяло земните ресурси, както и тези на Луната, Марс и астероидите и оставим съдбата на Слънчевата Система в ръцете на Звездата Съсед, къде ще отидем с всички тези Колонии?

— Не знам, г-н Директор, — каза Фишър.

— Ще трябва да намерим планети, подобни на Земята, които да приемат многобройното ни население, без да изискват допълнително приспособяване. За това също трябва да се помисли и то още сега, а не след пет хиляди години.

— Дори да не намерим подходящи планети, можем да пуснем Колониите в орбита около подходящи звезди. — Фишър несъзнателно описа кръг с показалец.

— Драги мой, това няма да стане.

— Моите уважения, г-н Директор, но точно това става тук в Слънчевата Система.

— Съвсем не. Тук в Слънчевата Система има една планета, на която дори днес, въпреки всички Колонии, живеят деветдесет и девет процента от човешкия вид. Ние сме човечеството, а Колониите са нещо като отронени листи около нас. Могат ли те да съществуват независимо от нас? Нямаме доказателство за това, а аз мисля, че не могат.

— Може би сте прав, г-н Директор, — каза Фишър.

— Може би? В това няма съмнение, — отвърна разпалено Коропатски. — Заселниците се преструват, че ни презират, но ние изпълваме мислите им. Ние сме тяхната история. Ние сме техният модел. Ние сме енергийният източник, към който те се завръщат отново и отново, за да се презаредят. Ако останат сами, те ще загинат.

— Може и да сте прав, г-н Директор, но такъв експеримент не е правен. Никоя Колония не е правила опит да съществува самостоятелно, без планета…

— Такъв опит е правен, или поне аналогичен. В ранната история на човечеството някои хора се заселили на острови, като по този начин се отделили от останалите. Ирландците населили Исландия, норвежците населили Гренландия, бунтовници населили Питкаирнските острови, полинезийците населили Великденските острови. Резултатът? Колонизаторите загинали, а в някои случаи напълно изчезнали. Винаги застой. Никаква цивилизация не се е развила, освен на континентите или на островите в непосредствена близост до тях, човечеството има нужда от пространство, простор, разнообразие, хоризонти, граници. Разбирате ли?

— Да, г-н Директор, — отвърна Фишър. (След определен момент е безполезно да се спори.)

— Така че… — и Коропатски нравоучително постави десния си показалец върху лявата си длан, — … трябва да намерим планета, поне една планета на първо време. Което ни отвежда до Ротор.

Фишър учудено вдигна вежди.

— До Ротор, г-н Директор?

— Да. Какво се е случило с тях през тези четиринадесет години?

— Д-р Уендел е на мнение, че вероятно са загинали. — (Казвайки това, той усети силна болка. Винаги усещаше тази болка, когато мислеше за това.)

— Знам. Разговарял съм с нея и приех думите й без да споря. Но бих искал да чуя и вашето мнение.

— Нямам мнение, г-н Директор. Само искрено се надявам, че са оцелели. Аз имам дъщеря на