Немезида

Д-р Д’Обисон каза сурово:

— Изглежда е добре. Засега съм загрижена за теб.

Мрачно предчувствие обзе Дженар и той се опита да го разсее с черен хумор.

— Трябва да съм по-зле отколкото предполагах, ако Ангелът на Епидемията е тук.

След като Д’Обисон не отговори, Дженар попита рязко:

— Така ли е?

Тя сякаш се съживи. Висока и суха, тя се наведе над него и присви пронизително сините си очи, от което тънките бръчки около тях станаха по-дълбоки.

— Как се чувствуваш? — попита тя без да отговори на въпроса му.

— Уморен. Много уморен. Иначе съм добре. Мисля? — Възходящата интонация трябваше да послужи като повторение на въпроса му.

— Спа пет часа, — каза тя. Пак не му отговори.

Дженар изпъшка:

— Въпреки това съм уморен. А и трябва да отида до тоалетната. — Той се опита да седне.

Д-р Д’Обисон даде знак на един млад човек, който бързо се приближи и почтително постави ръка под лакъта на Дженар, но той възмутено го отблъсна.

— Моля те, — каза Д’Обисон, — позволи му да ти помогне. Все още не сме ти поставили диагноза.

Десет минути по-късно, когато Дженар беше отново в леглото си, той каза мрачно:

— Не сте поставили диагноза. Направихте ли ми мозъчно сканиране?

— Разбира се. Веднага.

— И?

Тя сви рамене.

— Не открихме нищо, но ти спеше. Ще ти направим още едно в будно състояние. И ще трябва да останеш под наблюдение.

— Защо? Мозъчното сканиране не е ли достатъчно?

Тя вдигна посивелите си вежди.

— А ти смяташ ли, че е достатъчно?

— Не се шегувай. Накъде биеш? Кажи го направо. Не съм дете.

Д’Обисон въздъхна.

— Случаите на Епидемията, които сме имали, показват интересни особености при мозъчно сканиране, но досега не сме имали възможност да направим сравнение с предепидемното им състояние, тъй като никой от пострадалите не е подлаган на сканиране преди началото на болестта. Когато в Купола беше въведена задължителна и общовалидна програма за мозъчно сканиране, вече нямаше типични случаи на Епидемията. Знаеш ли това?

— Не ме изпитвай, — каза Дженар раздразнено. — Разбира се, че го знам. Да не мислиш, че съм загубил паметта си? Това ме кара да мисля — представи си, все още мога да мисля — че въпреки че разполагате с мои по-ранни изследвания и сте имали възможност да ги сравните с това, което току-що сте ми направили, не сте открили нищо показателно. Така ли е?

— Няма никакво забележително отклонение, но може би трябва да смятаме това за предклинична ситуация.

— Дори да не откриете нищо?

— Може да се касае за едва забележимо изменение, което да не забележим, ако не търсим именно него. В края на краищата, ти колабира, а това не е обичайно за теб, Коменданте.

— Направете ми сега мозъчно сканиране в будно състояние и ако пак е нещо толкова незабележително, че ви убегне, ще се примиря с него. Кажи ми обаче за Марлейна. Сигурна ли си, че е добре?

— Аз казах, че изглежда добре, Коменданте. За разлика от теб, тя не прояви неестествено поведение. Тя не припадна.

— И сега е в безопасност в Купола?

— Да, тя те върна точно преди да изгубиш съзнание. Не си ли спомняш?

Дженар се изчерви и измънка нещо.

Д’Обисон продължи язвително:

— Може би ще ни кажеш точно какво си спомняш, Коменданте. Кажи ни всичко. И най-малката подробност може да е от значение.

Докато се опитваше да си спомни, неудобството на Дженар нарасна. Струваше му се, че е минало много време и подробностите бяха избледнели като че ли се опитваше да възпроизведе някакъв сън.

— Марлейна си сваляше Е-костюма. — И добави тихо: — Нали?

— Точно така. Тя се върна без него и се наложи да изпратим човек да го донесе.

— Ами, когато забелязах какво прави, аз се опитах да я спра. Спомням си, че д-р Инсиня извика и това ме накара да обърна внимание на Марлейна, която се намираше на известно разстояние от мен, до потока. Опитах се да извикам, но от шока не можах да издам никакъв звук. Опитах се да стигна до нея бързо, да… да…

— Да изтичаш до нея, — довърши Д’Обисон.

— Да, но… но…

— Но установи, че не можеш. Намирал си се в състояние, подобно на парализа. Права ли съм?

Дженар кимна.

— Да. Нещо подобно. Опитах се да изтичам, но… сънувала ли си от тези кошмари, в които те гонят, но не можеш да помръднеш?

— Да. На всеки се е случвало. Това обикновено става, когато ръцете или краката ни са се омотали в завивките.

— Беше като в сън. Накрая успях да извикам, но съм сигурен, че без Е-костюма не е могла да ме чуе.

— Прималя ли ти?

— Не точно. Чувствувах се безпомощен и объркан. Сякаш нямаше смисъл да опитвам да помръдна. Тогава Марлейна ме видя и дотича. Трябва по някакъв начин да е разбрала, че съм в беда.

— Не личеше тя да има проблем с тичането. Така ли?

— Не забелязах такова нещо. Тя май стигна до мен. После ние… Ще бъда честен, Рене. Не помня какво е станало след това.

— Дойдохте заедно до Купола, — каза Д’Обисон спокойно. — Тя ти помагаше, подпираше те. А щом влязохте, ти изгуби съзнание и сега… си тук.

— И смяташ, че съм болен от Епидемията.

— Мисля, че случилото се не е естествено, но не мога да открия нищо в мозъчното ти изследване и съм озадачена. Това е.

— Трябва да е било от шока да видя Марлейна в опасност. Защо ще си сваля Е-костюма, ако не се… — Тук той замълча.

— Ако не се предава на Епидемията? Това ли искаш да кажеш?

— Това ми мина през ум.

— Но тя изглежда е добре. Ще поспиш ли още малко?

— Не. Вече съм буден. Направи ми още едно мозъчно сканиране и гледай да излезе отрицателно, защото сега, след като разказах цялата история, се чувствувам много по-добре. А след това се връщам към работата си.

— Дори мозъчното сканиране да изглежда нормално, Коменданте, ще останеш на легло поне двадесет и четири часа. За наблюдения, както сам разбираш.

Дженар простена драматично.

— Не можеш да постъпиш така. Не мога да лежа тук двадесет и четири часа и да зяпам тавана.

— Няма да е необходимо. Можеш да четеш или да гледаш холовизия. Може дори да приемеш един- двама посетители.

— Предполагам, че посетителите също ще ме наблюдават.