— Какво представляват плексоните, Мери?
— Наименование, което аз измислих за фотон-комплекса, характерен за мозъците на бозайниците. Ако не сме много далеч, можем да откриваме и коне, но мозъчната дейност на по-голям брой хора можем да засечем и на астрономически разстояния.
— А защо „плексони“?
— От „комплексност“. Един ден — ще видиш — един ден ще използват плексоните не само за откриване на живот, но и за изследване на вътрешните функции на мозъка. И за това съм измислила име — „плексофизиология“. Или може би „плексоневроника“.
— Смяташ ли, че имената са важни?
— Да. Те помагат да се изразяваме по-стегнато. Не е необходимо да казваш „тази област от науката, която се занимава с взаимоотношенията между това и онова“. Просто казваш „плексоневроника“ — да, това май звучи по-добре. Те са улеснени. Спестяват ти време за мислене на по-важни неща. Освен това… — тя се поколеба.
— Да? Освен това?
— Ако аз измисля име и то се приеме — продължи бързо тя — това ще ми осигури кратка бележка в историята на науката. Нещо такова: „Думата «плексон» е въведена от Мери Оджина Бланковиц през 2237 по време на първия «свръхсветлинен» полет със скорост, по-голяма от тази на светлината.“ Малко вероятно е да бъде спомената другаде или по-друга причина, така че ще се задоволя с това.
— Ами, ако откриеш своите плексони, Мери, а няма човешки същества? — попита Фишър.
— Искаш да кажеш извънземен живот? Това би било още по-вълнуващо, отколкото да засечем присъствието на хора. Но не е много вероятно. Толкова пъти сме оставали разочаровани. Мислехме, че на Луната, Марс, Калисто, Титан може да съществува поне примитивен живот. Нищо не излезе. Хората са направили предположения за най-различни странни форми на живот — живи галактики, живи облаци космически прах, живот на повърхността на звезда-неутрон, какво ли не. За никое от тях няма доказателства. Не, ако изобщо нещо засека, то ще е човешки живот. Убедена съм в това.
— А няма ли да засечеш плексоните, излъчвани от петимата от екипажа на кораба? И това няма ли да заглуши някакви сигнали, които можем да засечем на милиони километри разстояние?
— Това наистина усложнява нещата, Крайл. Трябва така да нагласим НД, че ние петимата да сме извън обсега му, а това трябва да се направи много внимателно. При най-малкото отклонение ще бъде заличено всичко друго, което бихме могли да засечем. Един ден, Крайл, автоматизирани НД ще се изпращат през хиперпространство до всички точки на Вселената, за да търсят плексони. В близост до тях няма да има човешки същества и това само по себе си ще ги прави с няколко степени по-чувствителни от нашия НД, който сега трябва да съобразим с нашето присъствие. Ще откриваме съществуването на разум на места, много преди да достигнем до тях.
Шао-Ли Уу се появи. Той погледна Фишър с нотка на неприязън и попита с безразличие:
— Как е Звездата Съсед?
Бланковиц му отвърна:
— Нищо интересно от това разстояние.
— Е, утре или вдругиден сигурно ще извършим ново преминаване и тогава ще видим.
— Да, ако открием Роторианците. — Шао-Ли Уу хвърли един поглед към Фишър. — Но дали ще ги открием?
Ако въпросът бе отправен към Фишър, то той не отговори. Просто стана загледан в Шао-Ли Уу с безизразен поглед.
Ще ги открием ли? — помисли си Фишър.
Дългото чакане скоро щеше да свърши.
Тридесет и пет
Сливане
80.
Както вече отбелязахме, Дженъс Пит не си позволяваше често лукса да се самосъжалява. У всеки друг той би оценил това като жалък признак на слабост и самоугаждане. Имаше, обаче, мигове, в които той мрачно негодуваше срещу факта, че хората на Ротор с удоволствие оставаха на него вземането на всички неприятни решения.
Разбира се, съществуваше Съветът — избран както му е редът, който най-добросъвестно приемаше закони и вземаше решения — всички, освен най-важните, тези, свързани с бъдещето на Ротор.
Това дори не ставаше съзнателно. Важните въпроси просто биваха пренебрегвани, просто не съществуваха според някакво неизказано общо споразумение.
Ето, намираха се в празна система, бавно създаваха нови Колонии, несъзнателно убедени, че времето пред тях се простира във вечността. Всички живееха успокоени от убеждението, че докато заселят този нов астероиден пояс (след поколения, въпрос, който не касаеше директно никой от съвременниците му), хиперпространственият метод ще е усъвършенстван до степен, в която ще бъде сравнително лесно да се издирят и завладеят нови планети.
Време имаше в изобилие. Времето се сливаше с вечността.
Единствен Пит беше оставен да размишлява над факта, че времето беше кратко, че всеки момент, без предварително предупреждение, времето може да изтече.
Кога Слънчевата Система ще открие Немезида? Кога някоя Колония ще реши да последва примера на Ротор?
Това все някога ще се случи. Неумолимото приближаване на Немезида към Слънцето ще доведе до момента — все още далечен, разбира се, но достатъчно близък, когато хората от Слънчевата Система ще трябва да са слепи, за да не я видят.
С помощта на програмист, убеден, че проблемът, над който работи, представлява единствено научен интерес, компютърът на Пит установи, че до хиляда години Немезида неминуемо ще бъде забелязана и Колониите ще започнат да отпътуват от Слънчевата Система.
Тогава Пит зададе въпроса: Щяха ли Колониите да се насочат към Немезида?
Отговорът беше: не! До тогава хиперпространствения метод ще е станал много по-ефикасен и по-евтин. Колониите ще имат повече информация за по-близки звезди — кои от тях имат планети и какъв вид, те не биха се насочили към едно червено джудже, а към звезди-слънца.
Тук нещата опираха до самата Земя, която ще е изпаднала в отчаяние. С фобия от космическото пространство, вече съвсем западнала и затъваща все по-дълбоко в слуз и мизерия, какво ще направят хората, когато изтекат хиляда години и стане ясно, че са обречени на гибел?
Не можеха да предприемат далечно пътуване. Те бяха Земляни. Приковани към Земната повърхност. Щяха да чакат приближаването на Немезида. Нямаха надежда да се избавят.
Пит виждаше един разнебитен свят, който се опитва да намери сигурност в по-устойчивата система на Немезида, да намери убежище в една звездна система, достатъчно устойчива да остане непокътната, докато разрушава системата на Слънцето, покрай което минава.
Това беше един ужасен, но неизбежен сценарий.
Защо не можеше Немезида да се отдалечава от Слънцето? Колко различно щеше да е всичко тогава. С времето откриването на Немезида щеше да става все по-малко вероятно и ако тя все пак бъде открита, Немезида щеше да става все по-малко желано и по-малко възможно място за убежище. Ако се отдалечаваше, Земята дори нямаше да се нуждае от убежище.
Но нещата не стояха така. Земляните щяха да дойдат; дегенериралата земна измет от най-различни измислени видове и извратени култури щеше да нахлуе тук. Какво друго оставаше на роторианците, освен да ги унищожат докато са още в Космоса? Но щеше ли тогава да има някой Дженъс Пит, който да им покаже, че това е единственият им избор? Щяха ли да съществуват дотогава хора като Дженъс Пит, които да осигурят на Ротор необходимото оръжие и готовност за това, както и да го
