Немезида

този кораб може да е построен от нас, моите момчета мълчаха и не те безпокояха според инструкциите ти. Когато се оказа, че със сигурност не е от нашите, те докладваха на мен и ми казаха, че трябва да бъдеш уведомен, но че те няма да направят това. Знаеш ли, Дженъс, от един момент нататък мачкането на хора може да има обратен ефект.

— Млъкни — каза Пит сърдито. — Как може да не е роториански? Откъде ще е дошъл?

— Предполагам, че трябва да идва от Слънчевата Система.

— Невъзможно! Кораб с размерите, които ми описа, с пет-шест души на борда, не може да е стигнал до тук от Слънчевата Система. Дори да са открили хиперпространствения метод, а това е напълно вероятно, пет-шест души, затворени на тясно повече от две години, не биха преживяли пътуването. Може да има няколко образцови екипажа, добре тренирани и невероятно подходящи за задачата, които биха могли да извършат пътуването и да запазят поне отчасти здравия си разум, но никой в Слънчевата Система не би поел риска. Нищо, освен цяла Колония, цял един самостоятелен свят, населен с хора, привикнали с него по рождение, не би могъл да предприеме междузвездно пътуване и да го доведе до успешен край.

— Въпреки това — каза Левърет — тук има малък кораб не роторианско производство. Това е факт и вярвай ми, нямаш друг избор, освен да го приемеш. Ти откъде казваш, че е дошъл? Най-близката звезда е Слънцето — също факт. Ако не идва от Слънчевата система, тогава идва от някоя друга звездна система и пътуването е продължило много повече от две години и нещо. Ако две години и нещо са невъзможен срок, всеки друг е напълно невъзможен.

— Представи си, че изобщо не е от човешки произход — каза Пит — че съществуват други форми на живот с друга психика, която може да понесе продължителни пътувания в затворено пространство.

— Или че са хора с такъв ръст — и Левърет разтвори палеца и показалеца си на четвърт инч — и че този кораб за тях е Колония. Да — но не е така. Не са извънземни. Не са джудженца. Корабът не е роториански, но е с човешки произход. Според нас извънземните трябва да изглеждат съвсем различно от хората и да строят съвсем различни кораби от тези на хората. Този кораб има човешки произход до серийния код на външната му страна, който е отбелязан със земната азбука.

— Това не ми го каза!

— Не смятах, че е нужно да го казвам.

— Може да е с човешки произход — каза Пит — но може да е автоматизиран. Може на борда да има роботи.

— Може — каза Левърет. — В такъв случай да го унищожим ли? Ако на борда няма хора, не възникват проблеми от нравствен характер. Разрушаваш нечия собственост, но в края на краищата те нарушават териториални граници.

— Обмислям това — каза Пит.

Левърет широко се усмихна:

— Недей! Този кораб не е прекарал повече от две години в пътуване през космическото пространство.

— Какво искаш да кажеш?

— Забравил ли си състоянието, в което се намираше Ротор, когато пристигнахме тук? Ние пътувахме повече от две години и през половината от това време се намирахме в нормалното пространство като се движехме със скорост, много близка до тази на светлината. При тази скорост повърхностният слой на Ротор беше ожулен от сблъсък с атоми, молекули и прашинки. Доколкото си спомням, имаше доста лъскане и ремонти. Не помниш ли?

— А този кораб? — попита Пит без да си прави труда да отговори.

— Толкова е лъскав, все едно е изминал не повече от няколко милиона километра при нормална скорост.

— Това е невъзможно. Не ме занимавай с тези игри.

— Не е невъзможно. Те наистина са изминали само няколко милиона километра с нормална скорост. Останалата част от пътя — хиперпространство.

— За какво говориш? — търпението на Пит се изчерпваше.

— Свръхсветлинен полет. Успели са.

— Това е теоретически невъзможно.

— Така ли? Е, ако можеш да измислиш някакво друго обяснение за всичко това, давай.

Пит го зяпна с отворена уста:

— Но…

— Знам. Физиците казват, че е невъзможно, но така или иначе те са успели. Сега нека ти кажа нещо. Ако имат свръхсветлинен полет, трябва да имат свръхсветлинна комуникация. В такъв случай Слънчевата Система знае, че са тук и знае какво става. Ако ние унищожим кораба, Слънчевата Система ще разбере това и не след дълго от космоса ще се появи цяла флотилия от такива кораби, които ще започнат да ни обстрелват.

— Ти какво би направил тогава? — Пит откри, че временно е изгубил способността си да мисли.

— Какво друго можем да направим, освен да ги посрещнем дружелюбно, да разберем какво представляват, кои са, какво правят и какво искат? Според мен те възнамеряват да кацнат на Еритро. Ние също ще трябва да кацнем там и да разговаряме с тях.

— На Еритро?

— Ако те са на Еритро, Дженъс, къде искаш да отидем ние? Трябва да се срещнем с тях там. Трябва да се възползваме от тази възможност.

Пит усети, че мозъчният му механизъм отново заработи.

— След като смяташ това за необходимо — каза той — би ли искал да го направиш? С кораб и екипаж, разбира се.

— Искаш да кажеш без теб?

— Като Губернатор? Не мога да сляза да посрещна някакъв непознат кораб.

— Под достойнството на заеманата длъжност. Разбирам. Значи аз трябва да се срещна с извънземните, или джудженцата, или роботите, или каквото ще е, без теб?

— Аз, разбира се, ще поддържам постоянна връзка, Солтейд. Аудиовизуална.

— От разстояние.

— Да, но в крайна сметка една успешно изпълнена от теб мисия ще бъде подходящо възнаградена.

— Така ли? В такъв случай, Пит… — Левърет погледна замислено.

Пит почака, след което каза:

— Ще назовеш ли цена?

— Ще предложа цена. Ако искаш да се срещна с този кораб на Еритро, тогава аз искам Еритро.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам Еритро за свой дом. Омръзнаха ми астероидите. Омръзна ми сканирането. Омръзнаха ми хората. Стига ми толкова. Искам един празен свят. Искам да си построя хубаво жилище, да взимам храна и каквото ми трябва от Купола, да си имам собствена ферма със свои животни, ако мога да ги придумам да се развиват добре.

— Откога желаеш това?

— Не знам. Назряваше в мен. А откак дойдох тук и хубаво отгледах Ротор с тълпите и шума му, Еритро ми изглежда по-хубав от когато и да било.

— Ставате двама — намръщи се Пит. — Ти си същия като онова лудо момиче.

— Какво лудо момиче?

— Дъщерята на Юджиния Инсиня. Предполагам познаваш Инсиня.

— Астрономът? Разбира се. Не съм виждал дъщеря й.

— Съвсем луда. Иска да остане на Еритро.

— Не намирам това за лудост. Смятам го за много разумно. Всъщност, ако тя иска да остане на Еритро, бих могъл да изтърпя една жена…

Пит вдигна пръст:

— Казах „момиче“.

— На колко години е?