— Тогава нещо в него не е в ред. Аз…
— Няма нищо нередно. Бутилките подават кислород при газово налягане една пета от нормалното, колкото е налягането на марсианската атмосфера, затова не можеш да го всмучеш тук, където то е една нормална атмосфера. Навън в пустинята той ще действува отлично. Само помни, че трябва да вдишваш през носа, а да издишваш през устата, иначе ще замъглиш очилата и това няма да е хубаво.
Той обиколи важно стройното високо тяло на Дейвид и поклати неодобрително глава.
— Не зная какво да направя за твоите ботуши. Черно и бяло! Приличаш на боклукчия или нещо подобно. — Бигман погледна самодоволно своите, които бяха съчетание на бледозелено и яркочервено.
— Ще се справя — рече Дейвид. — Ти по-добре се качвай в своята кола. Изглежда се готвят да потеглят.
— Прав си. Е, не се безпокой. Внимавай за смяната на гравитацията. Трудно се понася, ако не си свикнал. И, Землянино…
— Е?
— Отваряй си очите на четири. Знаеш какво имам предвид.
— Благодаря. Ще внимавам.
Сега пясъкоходите се бяха подредили в квадрати по девет. Те бяха повече от сто, всеки със своя земеделски работник, взиращ се напред над контролното табло. Всяко превозно средство беше ръчно нашарено с хумористичен замисъл. Пясъкоходът на Дейвид бе покрит с такива надписи от половин дузината предишни собственици. Те започваха с „Внимание, момичета!“, обикаляш куршумообразния нос на колата и завършваха с „Това не е пясъчна буря, това съм аз!“ върху задната броня.
Дейвид се покатери в пясъкохода и затвори вратата. Тя прилепна плътно и сякаш се сля с корпуса. Непосредствено над главата му се намираше филтровият отвор, който позволяваше изравняване на въздушното налягане вътре и отвън колата. Прозорците й бяха леко замъглени, което бе доказателство за срещнати и издържани прашни бури. Контролното табло се стори на Дейвид достатъчно познато. В по- голямата си част те бяха стандартни за неземните коли. Манипулациите на няколкото непознати бутона бяха обяснени.
Грисуълд мина край него, жестикулирайки му яростно.
— Свали предните си стъкла, глупако! — викаше той. — Не потегляме в буря!
Дейвид потърси подходящия бутон и го намери върху кормилния вал. Стъклата, които изглеждаха споени с метала, потънаха в отворите за тях и видимостта се подобри. Разбира се, помисли той. Марсианската атмосфера едва ли можеше да породи достатъчно силен вятър, за да попречи, а сега беше марсианското лято и не бе твърде студено.
— Хей, Землянино! — го повика един друг глас. Той вдигна поглед. Махаше му Бигман, който беше също в групата от девет коли на Грисуълд. Дейвид отвърна на поздрава му.
Междувременно част от купола се повдигна и първите девет коли бавно влязоха във въздушния шлюз. Куполът се затвори зад тях. След няколко минути шлюзът се отвори отново празен и пое още девет коли.
Гласът на Грисуълд прозвуча внезапно и високо до ухото на Дейвид. Дейвид се обърна и видя малкия приемник в покрива на колата точно зад главата му. Малкият отвор с решетка в горната част на кормилния вал беше микрофона.
— Група осма, готови ли сте?
Гласовете прозвучаха последователно един след друг: „Номер едно, готов. Номер две, готов. Номер три, готов.“ След номер шест имаше малка пауза. После се обади Дейвид: „Номер седем, готов.“ След това „Номер осем, готов.“ Последен прозвуча пискливият глас на Бигман: „Номер девет, готов.“
Частта от купола се повдигна отново и колите пред Дейвид започнаха да се движат. Дейвид бавно настъпи реостата, позволявайки на електричеството да достигне двигателя. Неговият пясъкоход подскочи напред само за да се блъсне в задницата на предния. Той отпусна рязко реостата и почувствува потреперването на колата под него. Шлюзът ги обхващаше като малък тунел затварящ се отзад.
Той усети съскането на въздуха, изпомпван от шлюза и вкарван обратно в купола. Сърцето му затупа силно, но ръцете държаха здраво кормилото.
Дрехите на Дейвид се издуваха, а въздухът се процеждаше навън през пролуката между горния край на ботушите и бедрата му. Почувствува изтръпване на ръцете и брадичката. Започна непрекъснато да преглъща, за да облекчи нарастващата болка в ушите си и след пет минути откри, че се задъхва от недостиг на кислород.
Другите бяха поставили филтрите си. Той направи същото и този път кислородът се плъзна равномерно към ноздрите му. Дейвид вдишваше дълбоко и издишваше през устата. Ръцете и стъпалата му бяха още изтръпнали, но изтръпването бе започнало да отмира.
В този момент вратата на шлюза се отвори пред тях и червените пясъци на Марс заблестяха на слабата слънчева светлина.
— Пясък, махай се! — изреваха в един глас осемте земеделски работници и първите коли от групата потеглиха.
Това бе традиционният вик на земеделските работници, който прозвуча остро и пронизително в редкия въздух и пясъкоходът запълзя през линията, маркираща границата между метала на купола и марсианската почва.
И тя го удари!
Внезапната смяна на гравитацията приличаше на рязко падане от хиляда фута. С пресичането на линията изчезнаха сто и двадесет от неговите двеста фунта тегло. Той се вкопчи за кормилото, докато траеше това неприятно чувство за непрекъснато падане. Пясъкоходът променяше наслуки посоката си.
До съзнанието на Дейвид достигна гласът на Грисуълд, който бе запазил своята дрезгавост въпреки слабата звукопроводност на редкия въздух.
— Номер седем, назад в линия!
Дейвид се бореше с кормилото, бореше се със собствените усещания, мъчеше се да проясни погледа си. Той пое с усилие кислород през филтъра на носа си и най-лошото бавно премина.
Той видя как Бигман погледна обезпокоен към него и му махна с ръка за поздрав. После се съсредоточи върху пътя.
Марсианската пустиня беше почти равна, равна и гола. Нямаше дори стрък трева. Това място е било мъртво и пустинно от кой знае колко милиона години. Внезапно му хрумна, че може би греши. Може би наистина пустинните пясъци са били покрити със синьозелени микроорганизми, преди земляните да дойдат и ги изгорят, за да освободят място за своите ферми.
Колите отпред вдигаха прах, който се издигаше бавно, сякаш беше част от филм, пуснат със забавени движения. Тя се утаяваше също така бавно.
Колата на Дейвид вървеше лошо. Той увеличи скоростта и откри, че става нещо нередно. Колите през него се придържаха към земята, а неговата подскачаше при всяка неравност като Джекребит2. Неговата кола излиташе във въздуха при всяка незначителна неравност на повърхността, при всеки издаден скален контур. Тя се носеше лениво във въздуха, с въртящи се на няколко инча от земята колела. После също така плавно се спускаше долу, дръпвайки рязко напред веднага щом колелата й докоснеха земята.
Това причиняваше изоставането му, а когато увеличаваше скоростта, за да ги настигне, подскачането ставаше още по-лошо. Виновна, разбира се, беше слабата гравитация, но другите успяваха да се справят. Той се чудеше как.
Ставаше все по-студено. Дори през марсианското лято температурите едва надминаваха точката на замръзване. Дейвид можеше да гледа право в Слънцето. То изглеждаше нищожно малко на моравото небе, на което той различи и три-четири звезди. Въздухът беше твърде рядък, за да ги скрие или да разпръсне светлината по такъв начин, че да се получи синият цвят на земното небе.
— Колите с номер едно, четири и седем — наляво! — прозвуча отново гласът на Грисуълд. — Колите с номера две, пет и осем — към центъра! Колите с номера три, шест и девет — надясно! Колите с номера две и три ще бъдат отговорници на своите участъци.
Колата на Грисуълд с номер едно започна да завива наляво и Дейвид, следвайки я с очи, забеляза черната линия на хоризонта в тази посока. Номер четири последва номер едно, а Дейвид зави рязко наляво,
