наблюдаваше как гримасата на Грисуълд става все по-измъчена. Дейвид трябваше да издържи по-дълго от него. Той имаше дробове на атлет, докато Грисуълд ядеше и пиеше твърде много, за да бъде в добра форма.
Пукнатината привлече погледа на Дейвид. Бе само на четири фута зад него — един стръмен бряг, който се спускаше перпендикулярно надолу. Натам го притискаше Грисуълд. Спря отстъплението си. До десет секунди другият трябваше да го атакува. Би трябвало.
И Грисуълд го атакува.
Дейвид се дръпна настрана и със силен юмручен удар го улучи в челюстта.
Грисуълд залитна, вдиша и напълни дробовете си със смес от аргон, неон и въглероден двуокис. Грохваше бавно и ужасно. Опита се да запази равновесие. Почти успя, но отново залитна напред…
В ушите на Дейвид прозвуча вик на смущение. С треперещи крака, глух и сляп за всичко друго освен за своя филтър на земята, той се върна при колата. С голямо усилие на волята успя да нагласи филтъра и прикрепи бутилките към него. Накрая пое голяма глътка кислород, която се вля в дробовете му като студена вода в пресъхнало от жажда гърло. Цяла минута единственото му занимание беше да диша. Огромните му гърди се повдигаха и спадаха равномерно. Накрая отвори очи.
— Къде е Грисуълд? — попита той.
Всички го бяха наобиколили начело с Бигман.
— Не видя ли? — попита го учудено Бигман.
— Аз го повалих — отвърна Дейвид и се огледа наоколо.
Грисуълд не се виждаше никъде.
— В пукнатината — каза Бигман и направи плъзгащо се надолу движение с ръка.
— Какво? — попита Дейвид и се намръщи. — Това е лоша шега.
— Не, не.
— Гмурна се през ръба като плувец.
— Ясен случай на самозащита от твоя страна, Земни.
Всички говореха едновременно.
— Почакайте, какво се случи? — попита Дейвид. — Аз ли го хвърлих там?
— Не, Земни — гръмко възрази Бигман. — Не е твое дело. Ти го удари и нещастникът падна. Понечи да стане, но отново залитна и когато се опита да запази равновесие, подскочи напред и падна в пукнатината. Бе твърде заслепен, за да види какво има пред него. Опитахме се да го хванем, но не успяхме. Ако не гледаше само как да те притисне към ръба на пукнатината, за да те бутне в нея, това нямаше да се случи.
Дейвид погледна към хората и те впериха очи в него.
Накрая един от земеделските работници подаде коравата си десници.
— Добро шоу направи, момче — рече той. Казано бе спокойно и означаваше, че го приемат. Бигман извика триумфиращо, подскочи шест фута и докато падаше обратно, направи с крака няколко балетни фигури, които и най-добрият балетист не би могъл да повтори при земна гравитация. Другите вече се тълпяха по-близо до Дейвид. Хора, които преди се обръщаха към него само със „Земни“ или „ти“, или изобщо не го забелязваха, сега го потупваха по гърба и му казваха, че е мъж, с който Марс може само да се гордее.
— Момчета, нека продължим проверката — извика Бигман. — Нужен ли ни е Грисуълд, за да ни показва как?
— Не! — изреваха в отговор всички.
Бигман скочи в колата си, а Дейвид се настани в онази, която само преди петнадесетина минути принадлежеше на Грисуълд.
— Пясък, махай се! — прозвуча още веднъж като вълчи вой в марсианския въздух.
Новината се разпространи по радиото в пясъкоходите, прескачайки празните пространства между затворените в стъкло райони на фермата. Докато Дейвид маневрираше между стъклените стени, всички вече бяха научили за смъртта на Грисуълд.
Останалите осем земеделски работници от бившата група на Грисуълд се събраха още веднъж на отслабващия червеникав светлик от залязващото марсианско слънце и закараха пясъкоходите обратно под купола на фермата. Когато се върна, Дейвид вече бе прочут.
Този ден липсваше редовната вечеря. Тя бе изядена в пустинята преди завръщането, така че по-малко от половин час след завършване на проверката мъжете се събраха пред сградата на управлението и зачакаха.
Нямаше съмнение, че междувременно Хенес и Стареца бяха чули за борбата. Тук имаше достатъчно от „Групата на Хенес“, т.е. от хората, наети след като Хенес бе станал управител и чиито интереси бяха тясно свързани с неговите, така че новината несъмнено бе стигнала и до тях. Хората чакаха с чувство на задоволство.
Земеделските работници не мразеха Хенес. Той беше способен и не бе груб. Но не го и обичаха, защото бе студен и надменен, липсваше му лекотата на общуване, с която се отличаваха предишните управители. При липсата на социално разделение на Марс това бе сериозен недостатък, който хората тук не прощаваха. А Грисуълд беше непопулярен сред тях.
Общо взето през последните три марсиански години във фермата на Макиан не беше се случвало по- вълнуващо събитие. А една марсианска година е само с един месец по-къса от две земни години.
Появяването на Дейвид бе посрещнато с одобрителни викове, въпреки че малка група в единия край го гледаше мрачно и враждебно. Навярно вътре ги бяха чули, защото Макиан, Хенес, Бенсън и някои други се показаха навън. Дейвид се заизкачва по рампата, водеща към входа, а Хенес излезе напред и погледна надолу.
— Сър, дойдох да обясня причината за станалия днес инцидент — рече Дейвид.
— Един ценен работник от фермата умря при свада с теб — отвърна Хенес с равен глас. — Може ли твоето обяснение да зачеркне този факт?
— Не, сър, но Грисуълд бе победен в честна борба.
— Той се опита да убие момчето — обади се гласа от тълпата. — Случайно бе забравил да постави гредите-тежести на колата му.
Няколко души се засмяха на последната саркастична забележка.
Хенес побледня и сви юмруци.
— Кой каза това? — попита той. Настъпи тишина и след малко един приглушен глас от първите редици на тълпата се обади:
— Моля ви, учителю, не бях аз.
Там стоеше Бигман със скръстени ръце и скромно сведен поглед. Смехът избухна с още по-голяма сила. Хенес с усилие овладя яростта си.
— Поддържаш ли твърдението, че е посегнал на живота ти? — попита той Дейвид.
— Не, сър — отвърна Дейвид. — Твърдя само, че го победих в честна борба, на която бяха свидетели седем замеделски работници. Човек, който влиза в честна борба, иска да излезе от нея по най-добрия възможен начин. Да не възнамерявате да въвеждате нови правила?
От тълпата се надигна вик на одобрение.
— Жалко, че сте били заблудени и подбудени към действие, за което ще съжалявате. Сега всички се върнете на работа и бъдете сигурни, че вашето отношение тази вечер няма да бъде забравено. Колкото до вас, Уилямс, ние ще обсъдим случая и ще поговорим допълнително. — каза Хенес. После се обърна и влезе в сградата на управлението. След кратко колебание го последваха и останалите.
Рано на другата сутрин Дейвид бе повикан в офиса на Бенсън. Тази нощ имаше голямо чествуване, в което Дейвид не можеше да не участвува и сега се прозя дълбоко, докато се навеждаше, за да не се удари в трегера.
— Влез, Уилямс — покани го Бенсън. Облечен бе в бяла рубашка, а във въздуха се усещаше характерна животинска миризма, която идваше от клетките с плъхове и хамстери. — Изглежда ти се спи — усмихна се той. — Седни.
— Благодаря — отвърна Дейвид. — Спи ми се наистина, но с какво мога да ви бъда полезен?
