извади съдържанието й.
— Да си виждал някога подобно нещо? — попита той.
Бигман поклати отрицателно глава. Той въртеше между палеца и показалеца си част от това нещо, което се състоеше от двойка въжета с копринена лъскавина, свързани на всеки дванадесет инча с напречници.
— Предполагам, че е въжена стълба — каза Бигман.
— Да — кимна Дейвид, — но не от въже, а от усукан силикон, който е по-лек от магнезия, и по-як от стоманата. Почти не се влияе от срещаните на Марс температури. Най-често тя се използува на Луната, където гравитацията е твърде слаба, а планините — твърде високи. Няма голямо приложение на Марс, който е свят с равнинна повърхност. Голям късмет е, че Съветът е успял да намери една бройка в града.
— И какво ще помогне тя? — попита Бигман, като прекара цялата стълба през ръцете си, докато стигне до металното удебеление в края й.
— Внимавай — предупреди го Дейвид, — ако не е включено обезопасяващото устройство, можеш да се нараниш.
Той взе внимателно стълбата от ръцете на Бигман, обхвана металното удебеление със силните си ръце и ги завъртя в противоположни посоки. Чу се остро щракане, но удебелението не се промени видимо.
— Сега гледай.
Почвата на Марс изтъняваше и изчезваше с приближаването към пукнатината, а ръбът й беше гола скала. Дейвид се наведе и с леко натискане на удебелението в края на стълбата докосна слабо скалата, която изглеждаше червеникава от руменеещото утринно небе. После дръпна ръката си, а то остана там, балансирано под странен ъгъл.
— Повдигни го — рече той.
Бигман се наведе и се опита да го повдигне. За момент той се озадачи, защото удебелението не се помртъдна. После се напъна с всички сили, но отново нищо не се получи.
— Какво направи? — попита ядосано той.
— Когато обезопасяващото устройство е освободено, всеки натиск върху удебелението освобождава ивица силово поле с дължина около дванадесет инча, което се врязва в скалата. После краят на полето се удължава под прав ъгъл с около шест инча в двете посоки, за да получи формата „Т“. Краищата на полето са заоблени, а не остри, така че не можеш да го освободиш чрез клатушкаме насам-натам. Единственият начин да измъкнеш удебелението е да разбиеш скалата.
— А ти как го освобождаваш?
Дейвид прекара стоте фута дължина на стълбата през ръцете си, докато стигне до едно подобно удебеление в другия й край. Той го усука и после го мушна в скалата. То остана в нея, но след петнадесетина секунди първото удебеление се освободи от скалата и падна настрана.
— Ако задействуваш едното удебеление — поясни Дейвид, — другото автоматично се дезактивира. Или, разбира се, ако нагласиш обезопасяващото устройство на задействуваното удебеление — той се наведе и го направи, — то също се дезактивира.
Бигман клекна. В местата, където допреди малко бяха двете удебеления, сега имаше тесни отвори с дълбочина около четири инча. Те бяха твърде малки, за да може да си пъхне пръста в тях.
Дейвид Стар продължи:
— Взел съм вода и храна за една седмица — каза той. — Страхувам се, че кислородът няма да ми стигне за повече от два дни, но ти ще ме чакаш цяла седмица. Ако дотогава не се върна, ще предадеш това писмо в щаба на Съвета.
— Почакай! Искаш да кажеш, че тези приказни марсианци…
— Имам предвид много неща. Може да се подхлъзна или стълбата да не е в изправност. Може случайно да я закрепя в слаба скала. Всичко се случва. И така, мога ли да разчитам на теб?
— Хубава работа! — Бигман изглеждаше разочарован. — Предлагаш ми да стоя тук горе, докато ти поемаш целия риск.
— Така работи един екип, Бигман. Нали знаеш.
Беше се навел над ръба на пукнатината. Слънцето докосваше хоризонта пред тях, а небето просветляваше от черно към мораво. Пукнатината обаче оставаше една отблъскваща тъмна бездна. Оскъдната атмосфера на Марс не разпръскваше много добре светлината и Слънцето можеше да прогони вечната нощ от пукнатината само когато беше в зенита си.
Дейвид хвърли флегматично стълбата в пукнатината. Нишките, от които бе направена, не издадоха никакъв шум при търкането си в скалата. Чуха се само едно-две тупвания на удебелението в другия й край на дълбочина сто фута.
Дейвид провери дали стълбата е закрепена добре и като се хвана за най-горната й пречка, се метна на нея. Главата му се подаваше над повърхността.
Бигман го гледаше с широко отворени очи.
— Сега си върви и вземи колата със себе си — каза Дейвид. — Филмите и проекторите върни на Съвета. Остави тук само скутера.
— Дадено — отвърна Бигман.
Всички коли имаха аварийни платформи на четири колела, които можеха да пътуват петдесет мили със собствена тяга. Те бяха неудобни и изобщо не защищаваха от студа или, още по-лошо, от прашните бури. Все пак, когато пясъкоходът се повреди далеч от дома, да пътуваш със скутер бе по-добре, отколкото да чакаш да те намерят.
Дейвид Стар погледна надолу. Беше твърде тъмно, за да види края на стълбата, чиято лъскавина проблясваше в сивотата. Той пуска краката си да се люлеят свободно и заслиза надолу с лице към скалата, като същевременно броеше изминатите стъпала. На осемдесетото стъпало спря, мушна лявата си ръка над едно от стъпалата, облегна се на него така, че и двете му ръце да останат свободни и изтегли долния край на стълбата.
Когато удебелението се озова в ръката му, той се пресегна надясно и го мушна в скалата. После го дръпна силно, за да провери дали е добре закрепено и бързо премина върху стълбата, провесена от новата точка на закрепване. Едната му ръка остана върху частта от стълбата, която бе напуснал, чакайки да се освободи горният й край. Когато това стана, той я залюля така, че горното удебеление да мине далеч от него и да не го удари. Усети леко разклащане, когато то се залюля на дълбочина сто и осемдесет фута от повърхността на Марс. Погледна нагоре. Там се виждаше широка ивица мораво небе, но Дейвид знаеше, че с всяко стъпало надолу тя ще да става все по-тясна.
Така Дейвид се спускаше и на всеки осемдесет стъпала сменяше точката на закрепване ту отляво, ту отдясно, движейки се общо взето право надолу.
Изминаха шест часа и той спря, за да хапне малко концентрирана храна и пийне глътка вода от манерката. Единственият начин да си почива бе да стъпва с крак на стъпалата и да охлабва напрежението на ръцете. Никъде по целия път дотук нямаше достатъчно голяма хоризонтална издатина, на която да си отдъхне. Поне докъдето стигаше светлината от фенерчето му.
Това беше лошо и по друга причина. Означаваше, че връщането нагоре, (ако някога стигне дотам) ще бъде по бавния метод. Ще трябва да забива всяко от двете удебеления в скалата на височина, която можеше да достига с ръка. Това беше лесна работа… на Луната. На Марс гравитацията беше два пъти по- силна от лунната и напредването щеше да е ужасно бавно, далеч по-бавно от слизането, което, установи мрачно Дейвид, също е достатъчно бавно. Беше на не повече от миля под повърхността.
Надолу имаше само мрак, а отгоре тясната ивица небе беше просветляла. Дейвид реши да чака. По часовника му минаваше единадесет часа земно време, а то бе валидно на Марс, защото неговото денонощие бе само с половин час по-дълго от земното. Слънцето скоро щеше да бъде в своя зенит.
Той мислеше, че поради действието на вибрационните вълни под планетната повърхност картите на Марсианските пещери бяха в най-добрия случай грубо приблизителни. Достатъчна бе съвсем незначителна грешка, за да се окаже на мили разстояние от истинския вход.
А може би изобщо нямаше входове. Пещерите можеше да са чисто природен феномен подобно на Карлсбадските пещери на Земята. С изключение, разбира се, на това, че тези Марсиански пещери се простираха на стотици мили.
Той чакаше почти сънен в мрак и тишина, висящ свободно над нищото. Дейвид сви изтръпналите си
