— Слава богу! — възкликна Бигман. — Вече се безпокоях, че си се загубил.
— Защо работи двигателят?
— А как иначе бих могъл да се предпазя от измръзване до смърт? Тук никой не може да ни чуе. Познавам мястото.
— Взе ли филмите?
— Дали съм ги взел ли? Слушай, не зная какво си писал в писмото, но там пет или шест учени ме обикаляха като спътници. Обръщаха се към мен с „Мистър Джонс, това“ и „Мистър Джонс, онова“. „Името ми е Бигман“ поправих ги аз. Тогава те продължиха с „Мистър Бигман, ако обичате“. Във всеки случай, преди да изтече деня, те ми намериха четири филма, два проектора, една кутия, голяма колкото мен, която не съм отварял и ми заеха (или може би ми подариха, доколкото разбрах) един пясъкоход да носи всичко това.
Дейвид се усмихна, но не каза нищо. Той влезе на топло в колата, бързо нагласи проекторите и постави по един филм във всеки от тях. Директното разглеждане беше по-бързо и за предпочитане, но дори в топлата вътрешност на пясъкохода филтърът му беше все още необходим, а прозрачната изпъкналост, покриваща очите му, правеше невъзможно директното разглеждане.
Пясъкоходът потегли бавно в нощта, повтаряйки почти точно пътя на подгрупата на Грисуълд в деня на проверката.
— Не разбирам какво правиш — каза Бигман. От петнадесет минути той си мърмореше безполезно под нос и сега трябваше да повтори два пъти изречението на по-висок глас, преди замислилият се Дейвид да отговори.
— Какво не разбираш?
— Не разбирам какво правиш. Къде отиваш. Мисля, че и аз трябва да знам, защото отсега нататък възнамерявам да остана с теб. Размишлявах днес, мистър Ст… Уилямс, много размишлявах. Мистър Макиан вече месеци наред е в лошо настроение, а това изобщо не се случваше по-рано. Промяната съвпада с идването на Хенес и неговите нови методи за извъртане и шикалкавене, а колежанинът Бенсън взе внезапно да му лиже подметките. Преди да започне всичко това, той не беше никакъв, а сега е най-голям приятел с важните клечки. На всичко отгоре тук пристигна и ти, а Научният съвет изпълнява всяко твое желание. Знам, че се завихря нещо голямо и искам да взема участие в него.
— Наистина ли? — попита Дейвид. — Видя ли картите, които прожектирах?
— Разбира се. Стари карти на Марс.
— Какво ще кажете за тези насечени области? Знаеш ли какво символизират?
— Всеки земеделски работник може да ти каже. Предполага се, че отдолу има пещери, но не вярвам. Как може да се твърди, че на две мили под повърхността има пещери, когато никой не е слизал да ги види? Кажи ми, моля ти се.
Дейвид не си направи труда да описва на Бигман науката сеизмология. Вместо това го понита:
— Чувал ли си някога за марсианци?
— Разбира се — започна Бигман. — Що за въпрос… — И в този момент пясъкоходът заскърца и затрепери, защото ръцете на малкия човек трепнаха конвулсивно върху кормилото. — Имаш предвид истински марсианци ли? Марсиански марсианци, а не хора марсианци като нас? Марсианци, живели тук, преди да дойдат хората ли?
Той се засмя с тънкия си глас и когато си пое отново дъх (защото с филтър на носа е трудно едновременно да се смееш и дишаш) каза:
— Значи Бенсън ти е говорил за тях.
— Защо мислиш така, Бигман? — попита Дейвид, който остана невъзмутим и сериозен при смеха на другия.
— Веднъж го сварихме да чете една книга по този въпрос и му се присмяхме. Нещо за подскачащи астериоди. Той се засегна. Нарече ни невежи селяци, а аз погледнах думата в речника и обясних значението й на момчетата. Известно време се говори за този скандал, а Бенсън избягваше да ни среща. След това никога повече не спомена за марсианците пред нас. Сега обаче е преценил, че ти като землянин ще се хванеш на този род измишльотини.
— Сигурен ли си, че са измишльотини?
— Разбира се. Че какво друго? На Марс живеят отпреди стотици години хора и досега никой не е видял марсианци.
— Може би са долу, в пещерите, на дълбочина две мили.
— Пещерите също никой не е виждал. А как ще са слезли там? Хората са обходили всеки инч от повърхността на Марс и никъде не са открили стълби за надолу. Нито асансьори.
— Сигурен ли си? Аз онзи ден видях една.
— Какво? — попита Бигман, като погледна през рамо назад. — Будалкаш ли ме?
— Не стълба, а дупка. Дълбока най-малко две мили.
— Искаш да кажеш пукнатина? Глупости, това не означава нищо. На Марс ги има колкото щеш.
— Точно така, Бигман, но аз имам подробна карта и на пукнатините на Марс. Ето тук, върху картите, които ми донесе, има едно забавно нещо, което не е било забелязано досега. Една пещера се пресича от няколко пукнатини.
— Какво доказва това?
— Има смисъл. Ако изграждаш непропускащи въздух пещери, ще искаш ли да имат дупка на покрива? А има и още едно съвпадение. Всяка пукнатина минава близо до пещера, но без да я докосва, сякаш марсианците ги използуват като места за вход към пещерите, които са изградили.
Пясъкоходът внезапно спря. Под слабата светлина на проекторите, които все още бяха фокусирани на две карти, прожектирани върху плоската бяла повърхност на вградените екрани, Бигман се обърна към задната седалка и погледни сериозно Дейвид.
— Почакай една минута, къде отиваме? — попита той.
— Към пукнатината, Бигман. На две мили от мястото, където падна Грисуълд. Там тя минава най-близо до пещерата под Макианската ферма.
— А като стигнем там?
— Е, тогава аз ще се спусна в нея — отвърна спокойно Дейвид.
9. В ПУКНАТИНАТА
— Сериозно ли говориш? — попита Бигман. — Искаш да кажеш — опита да се усмихне той, — че наистина има марсианци, така ли?
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че има?
— Не — реши внезапно той. — Но това няма значение. Казах, че искам да участвувам в тази работа и няма да се откажа.
Колата потегли отново.
Слабата зора на марсианското небе бе започнала да осветява мрачния пейзаж, когато стигнаха пукнатината.
Дейвид се измъкна от колата и се приближи до гигантския процеп. Все още никаква светлина не проникваше вътре. Това беше една черна и зловеща дупка в земята, която се простираше докъдето очи стигат в двете посоки, със сив безличен насрещен ръб. Той насочи фенерчето си надолу и лъчът му изчезна в нищото.
— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита приближилият се до него Бигман.
— Според картите тук сме непосредствено до пещерата. На какво разстояние сме от най-близкия вход на фермата?
— Около две мили.
Землянинът кимна. Малко вероятно беше земеделските работници да са стъпвали на това място, освен може би по време на проверка.
— Тогава няма смисъл да чакаме — каза Дейвид.
— Все пак, как възнамеряваш да се спуснеш в нея? — попита Бигман.
Дейвид вече беше извадил от колата кутията, която Бигман донесе от Уинград-сити. Той я отвори и
