бяха грубо хванати от Дейвид.
— Хей — възкликна Бигман.
— Без вълнение, моля. С мен ли си?
— Разбира се. Довечера ще донеса нещата, които искаш, а сега ще ти кажа къде можем да се срещнем. Навън, близо до Втора секция има едно място… — и той продължи указанията шепнешком.
— Добре — кимна Дейвид. — Ето плика.
Бигман го взе и го пъхна в ботуша си.
— От вътрешната страна на по-доброкачествените ботуши до бедрата има един джоб. Знаете ли това, мистър Стар?
— Зная. Но не подценявай тази работа. А моето име, Бигман, е все още Уилямс. Сега остана още едно последно уточняване. Библиотекарят на Съвета е единственият човек, който може да отвори безопасно плика. Ако някой друг се опита да стори това, ще пострада.
— Никой друг няма да го отвори — отвърна Бигман и се изправи. — Има хора, които са по-големи от мен. Зная това. Но каквито и да са, никой не ще ми отнеме този плик, без да ме убие. Освен това аз също няма да го отворя, ако случайно си го помислил.
— Помислих си го — рече Дейвид. — Опитвам се да предвидя всичко.
Бигман се усмихна, закани се шеговито с юмрук на Дейвид и излезе.
Беше станало почти време за вечеря, когато Бенсън се върна. Той имаше нещастен вид и пълничките му бузи бяха увиснали.
— Как сте, Уилямс? — попита апатично той. Дейвид си миеше ръцете като ги потапяше в един специален почистващ разтвор, който обикновено се използуваше на Марс за тази цел. Извади ръцете си и ги подложи на струята топъл въздух, за да ги подсуши, докато мръсната вода се оттичаше в резервоарите, където тя се пречистваше и се връщаше към централното захранване. На Марс водата беше скъпа и се използуваше повторно, когато това бе възможно.
— Изглеждате уморен, мистър Бенсън — рече Дейвид.
Бенсън затвори грижливо вратата зад себе си.
— Шест души са умрели вчера от отравяне — изтърва се той. — Това е най-големият брой за един ден. Става все по-лошо и изглежда нищо не можем да сторим. — Той погледна намръщено редицата животински клетки. — Всичките са живи, предполагам.
— Да, всичките са живи — отвърна Дейвид.
— Какво можем да направим? Макиан всеки ден ме пита дали съм открил нещо. Да не мисли, че откритията ги намирам сутрин под възглавницата си? Днес бях в хамбарите със зърно, Уилямс. Имаше океан от жито, хиляди тонове, всички приготвени за изпращане на Земята. Вадих зърно за мостра от различни дълбочини, но какво помогнах с това? При съществуващите условия може да се направи приблизителна оценка, че на един милиард зърна се пада едно заразено. Мислиш ли, че сред тези 50 000 зърна, които съм донесъл тук — той побутна куфара, който бе донесъл със себе си — се намира едно заразено, което се пада на един милиард? Шансът е едно на двадесет хиляди!
— Мистър Бенсън, вие ми казахте, че досега във фермата няма случай на отравяне, въпреки че ядем само марсианска храна — напомни му Дейвид.
— Да, доколкото ми е известно.
— А как стои въпросът за Марс като цяло?
— Не зная — намръщи се Бенсън. — Предполагам, че няма. Иначе щях да чуя. Разбира се, животът на Марс не е така добре организиран, както на Земята. Ако някой земеделски работник умре, просто го погребват, без формалности. Защо се интересуваш?
— Само си помислих, че ако причината е марсиански микроб, хората тук може би са по-привикнали към него, отколкото земните жители. Може би имат имунитет.
— Браво! Нелошо разсъждение за един лаик. Всъщност това е една добра идея. Ще я запомня. — Той потупа Дейвид по рамото. — Иди хапни. Храненето с новите мостри ще започне утре.
Когато Дейвид излезе, Бенсън се зае със своя куфар и започна да изважда малките пакети с грижливо поставени етикети, един от които може би съдържаше така важното отровно зърно. До утре тези мостри щяха да бъдат смляни, всяка малка купчинка прах грижливо размесена и разделена на двадесет подмостри — едни за хранене на животните, а други за изследване.
До утре! Дейвид вътрешно се усмихна. Къде ли щеше да бъде утре той и щеше ли да бъде още жив?
Куполът на фермата бе заспал върху повърхността на Марс като гигантско праисторическо чудовище. Дежурното осветление проблясваше слабо на фона на куполния покрив. В тишината се чуваше само тихото мъркане на машините, които осигуряваха в купола нормалните земни условия на живот.
Дейвид се движеше бързо от сянка до сянка с предпазливост, която до голяма стенен бе излишна. Нямаше кой да го види. Твърдата конструкция на покрива беше ниско над главата му и се спусна стръмно към терена, когато той достигна седемнайстия шлюз.
Вътрешната врата на шлюза бе отворена и Дейвид влезе в него. Светлината на фенерчето му пробягна бързо но стените и откри контролното табло. По него нямаше никакви надписи, но указанията на Бигман бяха достатъчно ясни. Натисна жълтия бутон. Чу се слабо щракане, после пауза и накрая засмукване на въздух. То беше много по-шумно, отколкото в деня на проверката. Шлюзът беше малък, конструиран за трима-четирима души, затова налягането на въздуха в него спадаше далеч по-бързо, отколкото в големия, предвиден да побира девет пясъкохода.
Дейвид нагласи филтъра си и почака съскането да спре. Тишината означаваше изравняване на наляганията. Чак след това натисна червения бутон. Външната врата, се отвори и той излезе навън.
Този път Дейвид не се опитваше да управлява кола. Той се сниши до твърдия студен пясък и почака да премине чувството за преобръщане на стомаха му, предизвикано от смяната на гравитацията. Това му отне само две минути. След преминаване през още няколко смени на гравитацията, мислеше мрачно Дейвид, и той щеше да има така наречените от земеделските работници „гравитационни крака“.
Той се изправи, обърна се, за да се ориентира и замръзна, очарован от открилата се пред него гледка!
Дейвид за пръв път виждаше нощното марсианско небе. Самите звезди бяха старите, познати от Земята, подредени в познатите съзвездия. Разстоянието от Марс до Земята, макар и голямо, бе недостатъчно да промени чувствително относителните местоположения на далечните звезди. Но макар че местоположението им бе същото, блясъкът им бе далеч по-силен.
По-редкият въздух на Марс едва смекчаваше сиянието им и ги правеше да изглеждат като бисери. Разбира се, нямаше луна, както над земята. Двата спътника на Марс, Фобос и Деймос, с диаметър пет или десет мили, бяха твърде малки и по-скоро приличаха на летящи в космоса планини. Въпреки че бяха много по-близо до Марс, отколкото Луната до Земята, те не се виждаха като дискове, а бяха само две звезди между многото.
Той ги потърси, макар да съзнаваше, че и двата може да са от другата страна на Марс. Ниско на западния хоризонт Дейвид долови още нещо. Той бавно се обърна към него. Обектът беше много по-ярък от останалите и с лекия си синьозелен оттенък нямаше равен на себе си по красота. Отделен от него, с ширината на смаленото Марсианско слънце, се намираше още един, по-жълт обект, чиято яркост обаче бледнееше пред много по-силния блясък на съседа му.
Дейвид не се нуждаеше от звездна карта, за да идентифицира двойния обект. Това бяха Земята и Луната, двойната „вечерница“ на Марс.
Той откъсна очите си от небето, обърна се към едва показващата се над повърхността скала, която се виждаше в светлината на фенерчето му и тръгна към нея. Бигман му бе казал да я използува като ориентир. Марсианската нощ беше студена и Дейвид си мислеше със съжаление за топлената мощност на марсианското слънце, отдалечено на сто и тридесет милиона мили.
На слабата звездна светлина пясъкоходът беше почти невидим и Дейвид чу тихото мъркане на двигателя му далеч преди да го види.
— Бигман! — извика той и малкият човек изскочи от колата.
