пръсти. Марсианският студ щипеше дори през ръкавиците. Когато слизаше, го стопляше действието, а когато стоеше, го пронизваше студът. Почти бе решил да поднови слизането, за да се спаси от замръзване, когато долови първото слабо осветяване. Вдигна поглед и видя бавно спускащата се бледожълта слънчева светлина. Над ръба на пукнатината, в тясната ивица небе се видя Слънцето. На горещото кълбо бяха необходими десет минути, за да се покаже цялото и светлината да достигне своя максимум. Макар и малко за очите на един землянин, широчината му представляваше една четвърт от тази на пукнатината. Дейвид знаеше, че светлина щеше да има най-много половин час и че след това мракът отново щеше да се върне за двадесет и четири часа. Огледа се бързо. Стената на пукнатината съвсем не беше равна. Тя беше нащърбена, но навсякъде вертикална. Сякаш срезът в марсианската почва бе направен с вълнообразен нож. Насрещната стена беше значително по-близо, отколкото на повърхността, но Дейвид прецени, че ще трябва да слезе поне още една-две мили надолу, преди тя да стане достатъчно близо, за да я докосне.
Все още всичко беше напразно. Равно на нула!
И тогава видя тъмното петно. Дишането на Дейвид се учести. Наситена чернота имаше и другаде. Всяка издадена скала хвърляше черна сянка. Само че това особено петно беше правоъгълно. То беше с идеални прави ъгли или поне така изглеждаше. Очевидно бе изкуствено. Приличаше на някаква врата, монтирана в скалата.
Дейвид бързо хвана удебелението в долния край на стълбата и го постави възможно най-близко до петното. После, когато се освободи, направи същото и с другото удебеление. Сменяше ги бързо, колкото можеше, надявайки се, че Слънцето ще се задържи и че петното не е мираж.
Слънцето беше пресякло пукнатината и сега докосваше ръба на стената, на която висеше Дейвид. Жълточервената скала пред него стана отново сива. Но върху другата стена падаше все още светлина и той виждаше достатъчно добре. Дейвид беше на сто фута от петното и след всяка смяна на удебеленията на стълбата се приближаваше до него с един ярд.
Слънчевата светлина се движеше нагоре по отсрещната стена и когато достигна петното, вече се здрачаваше. Пръстите на Дейвид се вкопчиха в ръба на нишата. Той беше гладък и по него нямаше никакъв дефект. Вероятно беше дело на разум.
Слънчевата светлина не му беше нужна повече. Малкият лъч от фенерчето щеше да бъде достатъчен. Той залюля стълбата към правоъгълната сянка и чу как металното удебеление звънна остро върху скалата под нея. Хоризонтална издатина!
Дейвид се спусна бързо и само след няколко минути стъпи върху скалата. За първи път от повече от шест часа той стоеше върху нещо стабилно. Намери дезактивираното удебеление, мушна го в скалата на равнището на талията и свали долу стълбата. После нагласи обезопасяващото устройство и изтегли удебелението. За пръв път от повече от шест часа двата края на стълбата бяха свободни.
Дейвид нави стълбата около кръста и ръката си и се огледа. Нишата в скалата беше около десет фута висока и шест широка. Пристъпи навътре, осветявайки пътя си с фенерчето и се озова пред гладка каменна плоча, която препречваше пътя му. Тя също беше дело на разум. Трябваше да бъде, точно затова обаче си оставаше ефективна бариера срещу по-нататъшно изследване.
Внезапно почувствува силна болка в ушите. Това можеше да има само едно обяснение. Налягането на въздуха около него някак си се повишаваше. Дръпна се назад, но с изненада забеляза, че отворът, през който беше влязъл, е препречен със скала, която преди липсваше. Тя безшумно се беше плъзнала зад него. Сърцето му бързо заби. Очевидно се намираше в някакъв вид въздушен шлюз. Дейвид внимателно махна филтъра и пробва новия въздух. Оказа се топъл и подействува добре на дробовете му. После се приближи до вътрешната скална плоча и доверчиво зачака тя да се повдигне и махне от пътя му. Но цяла минута преди да го стори, Дейвид почувствува ръцете си стегнати до тялото като със стоманено ласо. Имаше време само да извика уплашено. После по същия начин бяха стегнати и краката му. Когато вътрешната врата се отвори н пътят за влизане в пещерата беше открит, Дейвид Стар не можеше да помръдне нито ръка, нито крак.
10. РАЖДАНЕТО НА КОСМИЧЕСКИЯ СКИТНИК
Дейвид чакаше. Нямаше полза да говори на празния въздух. Както можеше да се очаква, съществата, които бяха изградили пещерите и го бяха обездвижили по такъв нематериален начин, щяха да бъдат пълни господари на положението.
Той бе повдигнат от пода и бавно накланян назад, докато тялото му зае хоризонтално положение. Опита се да надигне глава, но откри, че е почти обездвижена. Връзките не бяха така стегнати, както тези около крайниците му. Те по-скоро наподобяваха хомут от мек каучук, който поддаваше. Но само толкова.
Дейвид бе плавно придвижен навътре. Това приличаше на влизане в топла ароматизирана вода, която можеше да се диша. Когато главата му напусна въздушния шлюз, заспа без да сънува.
Дейвид Стар отвори очите си без да знае колко време бе изминало, но усети близостта на живот. Не можеше да каже какво беше това чувство. За пръв път осъзна топлината, която беше като през горещ летен ден на Земята. Ограждаше го слаба червена светлина, едва достатъчна, за да вижда. На нея успя само да различи стените на малка стая, когато обърна глава. Никъде нямаше движение, нито живот.
И все пак някъде наблизо действуваше мощен разум. Дейвид го почувствува по необясним начин.
Предпазливо се опита да помръдне едната ръка и тя безпрепятствено се повдигна. После седна учуден и откри, че се намира върху повърхност, която се огъваше при натиск, но в здрача не можеше да определи естеството й.
— Съществото чувствува заобикалящата го среда… — появи се внезапно някакъв глас. Последната част от изречението беше смесица от безсмислени звуци. Дейвид не можеше да определи посоката, откъдето идваше гласът. Отвсякъде и отникъде.
Прозвуча втори глас. Беше различен от първия, макар разликата да бе незначителна. Беше по-нисък, по-женски:
— Добре ли си, Създание?
— Не мога да ви видя — каза Дейвид.
— Нали ти казах… — прозвуча отново първият глас, който Дейвид оприличи на мъжки. Отново смесица от звуци. — Вие не сте екипиран, за да виждате съзнание.
Последната фраза беше неясна, но на Дейвид му прозвуча като „за да виждате съзнание“.
— Аз мога да виждам материя — каза той, — но тук светлината е много слаба.
Последва мълчание, сякаш двамата се съвещаваха и после в ръката му нежно беше мушнат един предмет — неговото фенерче.
— Има ли този предмет — стигна до ушите му мъжкият глас — някакво значение за вас, отнасящо се до светлината?
— Да, разбира се. Не виждате ли? — Дейвид запали фенерчето и плисна светлинния лъч около себе си. В помещението нямаше живот и бе съвсем голо. Повърхността, върху която се намираше, пропускаше светлината и бе на разстояние четири фута от пода.
— Правилно предположих — каза развълнувано женският глас. — Светлинният сенсор на съществото се активизира при късовълново излъчване.
— Но по-голямата част от излъчваната от уреда светлина е в инфрачервена област, както прецених аз — възрази другият. Докато гласовете говореха, светлината стана оранжева, после жълта и накрая бяла.
— Можете ли да охладите помещението? — попита Дейвид.
— Но топлината беше грижливо нагласена съобразно температурата на вашето тяло.
— Въпреки това бих желал да е по-хладно.
Накрая те изпълниха желанието му. Струя хладен въздух обля Дейвид. Беше добре дошъл и освежаващ. Той остави температурата да спадне до седемдесет3 преди да им каже да спрат.
— Мисля, че общувате директно със съзнанието ми — помисли Дейвид. — И навярно поради това ви чувам да говорите международен английски.
— Последната фраза е безсмислена — каза мъжкият глас. — Но ние наистина общуваме с вас. Нима има
