престъпление, трябва да е тясно свързан с фермите — отвърна доктор Силвърс.
— А какво стана с Уилямс?
— Разпитах го. Държи на своята история, която признавам, е доста странна. Изпратих го в града, където ще продължи разпитът му дори и под хипноза, ако се наложи.
Сигналът на вратата светна.
— Отворете вратата, мистър Макиан — каза доктор Силвърс.
Макиан се подчини, сякаш не беше собственик на най-големите ферми на Марс и по силата на този факт един от най-богатите и най-влиятелни мъже в Слънчевата система.
Влезе Бигман и погледна предизвикателно Хенес.
— Уилямс е на един пясъкоход, който заминава за града под стража — съобщи той.
— Добре — каза доктор Силвърс и стисна тънките си устни.
На една миля от купола на фермата пясъкоходът спря и Дейвид слезе от него с поставен филтър. Той махна на шофьора, който се показа от прозореца и извика:
— Запомнете! Шлюз №7! Там махни на шофьора, който ще ви пусне вътре.
Дейвид се усмихна и кимна. Той видя как пясъкоходът продължи към града. После се обърна и закрачи към купола.
Хората от Съвета, разбира се, си сътрудничеха. Те му помогнаха да напусне открито и да се върне тайно, но никой от тях, дори доктор Силвърс, не знаеше причината. Дейвид имаше вече отговора на загадката. Сега му бе нужно доказателството.
14. „АЗ СЪМ КОСМИЧЕСКИ СКИТНИК!“
Хенес влезе в стаята си, замаян от умора и гняв. Причината беше проста. Беше почти три часа сутринта. Той почти не беше почивал през последните две нощи, а напрежението му не бе намаляло през последните шест месеца. Все пак чувствуваше, че е било необходимо да присъствува на срещата на този доктор Силвърс от Съвета с Бенсън.
На доктор Силвърс не бе се харесала тази идея и това бе предизвикало гнева, който го давеше. Силвърс! Този стар некадърник, който бе дошъл с гръм и трясък от града, мислейки, че ще може да стигне до дъното на проблема за едно денонощие, когато цялата наука на Земята и Марс месеци наред правеше напразни усилия да го реши. Хенес го беше яд също и на Макиан, че бе омекнал като добре намазани ботуши н не бе нищо повече от лакей на този белоглав глупак. Макиан! Преди две десетилетия той беше най-твърдият собственик на най-стабилната ферма на Марс.
Тук влизаше също и Бенсън с неговата намеса в плановете на Хенес относно поставяне на мястото му на този новак Уилямс по най-бързия и най-лесен начин. Беше го яд на Грисуълд и Зъкис, които бяха твърде глупави, за да направят необходимите стъпки, които щяха да компенсират слабостта на Макиан и сантименталността на Бенсън.
Той си помисли за таблетка приспивателно. Тази нощ се нуждаеше от почивка, така необходима му за да прояви проницателност на следващия ден, а гневът можеше да прогони съня далеч от очите му.
Хенес поклати глава. Не, не можеше да рискува да бъде упоен и безпомощен, защото не бе изключено да настъпи решителен обрат на събитията през нощта. Задоволи се само да задейства лостовия включвател, който застопоряваше вратата по магнитен път. Той дори опита вратата, за да се увери, че електромагнитната верига работи. Вратите на личните помещения в изцяло мъжкия и непринуден живот под купола на една ферма се заключваха така рядко, че нещо обикновено беше да се видят прекъснати проводници и разкъсана изолация да висят по тях без години наред някой да им обърне внимание. Неговата врата, доколкото си спомняше, не беше заключвана от времето, когато за пръв път постъпи на работа.
Електромагнитната верига беше в изправност. Вратата дори не трепна, когато я дръпна.
Хенес въздъхна тежко, седна на леглото и свали ботушите си. Той потърка уморено стъпалата си, въздъхна отново и се вцепени. Беше съвсем объркан. Не, това не можеше да бъде! Значи глупавата история на Уилямс, беше истина. Значи тези смешни приказки на Бенсън за марсианци можеше в края на краищата да се окажат…
Не, той отказа да повярва в това. По-лесно бе да реши, че съзнанието му си беше направило шега.
Все пак мракът в стаята бе нарушен от студена синьобяла светлина. Благодарение на нея той можеше да вижда леглото, стените, стола, тоалетната масичка и дори ботушите, които стояха там, където току-що ги беше оставил. Видя и човекоподобното същество, което я излъчваше от мястото, където би трябвало да се намира главата му. Тялото му имаше неясни очертания или по-скоро изглеждаше обвито в дим.
Хенес почувствува стената зад гърба си. Той несъзнателно беше отстъпил назад.
Обектът заговори. Думите му звучаха глухо и бумтяха, сякаш носеха със себе си ехо.
— Аз съм Космическият скитник — каза обектът. Хенес се изправи. Първоначалната му изненада премина и с усилие на волята остана спокоен.
— Какво искате? — попита спокойно той.
Космическият скитник нито помръдна, нито отговори, а Хенес откри, че очите му се приковани в призрака.
Управителят чакаше, гърдите му се повдигаха равномерно, а съществото от дим и светлина все още не помръдваше. Дали това не беше само робот, настроен да произнася някои фрази, запита се Хенес. Обаче веднага изостави тази мисъл. Той стоеше близо до бюрото си и нищо не можеше да го накара да забрави този факт. Ръката му бавно се плъзна.
В светлината, излъчвана от съществото, това движение не можеше да остане незабелязано, но то не му обърна никакво внимание. Хенес постави леко ръка върху бюрото си, имитирайки невинен жест. Робот, марсианец или човек, разсъждаваше Хенес, обектът не можеше да знае тайната на това бюро. Той се бе скрил в стаята и го е очаквал, но не я беше претърсвал. Или го е направил твърде умело, тъй като дори сега не можеше да открие нищо нередно. Нищо не беше разместено. Нямаше нищо, което не би трябвало да е в стаята, с изключение на самия Космически скитник.
Пръстите на Хенес докоснаха малка резка в плота. Това беше един обикновен механизъм и почти всички управители на ферми на Марс го притежаваха. Беше старомоден като самото дървено бюро, но бе една традиция от времето на първите замеделски работници, когато още не е имало закони, а традицията трудно умира. Малката резка се помръдна леко под нокътя му и един панел се отмести встрани. Хенес бе готов за това и ръката му бавно се запромъква към бластера, който движещият се панел бе открил.
Сега той държеше бластера насочен право в сърцето на съществото, което през цялото време не беше помръднало.
Хенес откри, че увереността му се възвръща. Робот, марсианец или човек, обектът не можеше да се противопостави на един бластер. Оръжието беше малко, а зарядът, който изхвърляше, с незначителна големина. Старомодните пистолети от древните времена стреляха с метални куршуми, които бяха скали в сравнение със заряда на бластера. Но малкият заряд бе далеч по-смъртоносен. Щом веднъж се пуснеше в движение, всичко, което го спираше, натискаше един миниатюрен атомен спусък, който превръщаше микроскопичната маса на частицата в енергия. Това превръщане се съпровождаше от слаб звук, наподобяващ драскането с нокът по гума, независимо от материята на обекта.
— Кой сте вие? Какво искате? — попита със заплашителен тон Хенес.
Обектът отново заговори и отново каза бавно:
— Аз съм Космическият скитник!
Хенес свирепо сви устни и стреля.
Зарядът напусна цевта, отправи се директно към обекта от дим, достигна го и спря на четвърт инч от тялото му. Дори сътресението от сблъскването не премина бариерата на силовото поле, което абсорбира цялата енергия на заряда и я преобразува в ослепителна светлина.
Такава ослепителна светлина никога не беше виждал. Като че ли едно микроскопично слънце просъществува в стаята за част от секундата.
Хенес нададе див вик и закри очите си, сякаш да ги предпази от физически удар, но беше твърде късно. След няколко минути, когато посмя да вдигне клепачите си, наранените му очи не можеха нищо да му покажат. Отворени или затворени, той улавяше само гарнирана с червено чернота. Не можа да види как
