почти сигурен, Земята и Марс, цялата Система, ще бъдат обхванати от паника. — Той се изправи. — Казах на Макиан и Хенес, че ключът към тази мистерия може наистина да е Космическия скитник, но те не ми вярват. Хенес дори подозира, че и двамата с теб сме замесени в нея.
— С колко време разполагаме, Бенсън? — попита Дейвид.
— С два дни. Не, това беше вчера. Сега разполагаме само с тридесет и шест часа.
Тридесет и шест часа!
Дейвид трябваше да действува много бързо. Може би още имаше време. Без да подозира, Бенсън му бе дал липсващата брънка от тази мистерия.
13. СЪВЕТЪТ СЕ НАМЕСВА
Бенсън постоя още десетина минути. Нищо от това, което му каза Дейвид, не подкрепи теорията му, свързваща отравянето с марсианците, и той много се разтревожи.
— Не искам да попадна в лапите на Хенес. Ние си разменихме… любезности.
— Какво ще кажете за Макиан? Той е на наша страна, нали?
— Не зная. Той смята, че до два дни ще бъде разорен. Не мисля, че му е останала достатъчно сила, за да се противопостави на този тип. Слушай, сега ще е по-добре да вървя. Ако измислиш нещо, каквото и да е то, съобщи ми го по някакъв начин. Ще го направиш, нали?
После Бенсън се сбогува и си отиде.
Дейвид седна в леглото. Откакто се събуди, безпокойството му беше нараснало. Дрехите му бяха захвърлени върху един стол в другия край на стаята, а ботушите стояха изправени до него. Не беше посмял да ги прегледа в присъствието на Бенсън. Едва се бе осмелил да ги погледне.
Може би не са ги пребъркали, помисли си песимистично той. Ботушите на един замеделски работник бяха неприкосновени. Да се открадне нещо от тях, наред с кражбата на пясъкоход в пустинята, бе непростимо престъпление. Дори при смърт погребваха ботушите на земеделския работник заедно с него, без да се изважда съдържанието им.
Дейвид опипа вътрешните джобове на всеки ботуш, но те бяха празни. В единия имаше носна кърпа, а в другия няколко монети. Несъмнено дрехите му също бяха претърсвани. Очакваше това, но очевидно ботушите му не бяха претърсени добре. Той затаи дъх, когато ръката му достигна дъното, на единия ботуш. Вълна от радост го изпълни, когато почувствува мекия газов материал на марсианската маска.
Скрил я бе там по общите правила преди банята, но не беше предвидил приспивателното. Беше чист късмет, че не я бяха намерили. В бъдеще трябваше да бъде по-внимателен.
Дейвид пъхна маската в един от джобовете на ботушите и го закопча. Взе ги. Бяха ги лъснали, докато спеше. Това показваше почти инстинктивното уважение, което земеделският работник изпитваше към ботушите, независимо чии бяха те.
Дрехите му също бяха минали през освежителен душ. Блестящите пластмасови влакна, от конто бяха съставени, излъчваха приятен аромат. Всички джобове, разбира се, бяха празни, но цялото им съдържание беше небрежно струпано на купчина под стола. Той го прегледа. Изглежда нищо не липсваше. Дори носната кърпа и монетите от джобовете на ботушите бяха там.
Дейвид облече работния комбинезон и нахлузи ботушите. Тъкмо притягаше колана, когато в стаята влезе брадат земеделски работник.
Дейвид вдигна поглед.
— Какво искаш, Зъкис? — попита студено той.
— Къде мислиш, че отиваш, Земни? — вместо отговор на свой ред попита Зъкис. Малките му очички горяха от злоба, а изражението на лицето му много приличаше на това, което Дейвид бе видял първия ден. Дейвид си спомняше пясъкохода на Хенес пред сградата за наемане на земеделски работници, как самият той тъкмо сяда на седалката и облещеното срещу него брадато гневно лице, когато едно оръжие гръмва, преди той да успее да се мръдне и защити.
— Разрешение от теб няма да искам — отвърна Дейвид.
— Така ли? Имаш грешка, мистър. Никакво мърдане оттук. Нареждане на Хенес. — При тези думи Зъкис запречи вратата с тялото си. Два бластера се показаха многозначително от двете страни на смъкнатия му колан. Почака известно време, след което мазната му физиономия се разцепи в усмивка.
— Ти май промени намерението си, Земни? — попита той.
— Може би — отвърна Дейвид, — но точно сега чакам посетител. Как ще влезе? Никога ли не си стоял на пост?
— Млъквай! — озъби се Зъкис и се изхрачи на половин инч от ботушите на Дейвид.
— Искаш ли да хвърлиш бластерите и да опиташ пак? — попита Дейвид.
— Бъди внимателен, ако искаш да получиш някаква храна, Земни — отвърна Зъкис.
Той излезе и заключи врата след себе си. След няколко минути се чу шум от дрънкане на метал. Вратата отново се отвори. Влезе Зъкис с поднос, върху който имаше парче тиква и някакви зелени листа.
— Зеленчукова салата — каза Зъкис. — Повече не заслужаваш.
Над единия край на подноса се показваше почернял палец. Другият край се уравновесяваше от китката му, така че ръката на земеделския работник не се виждаше.
Дейвид се изправи, отскочи встрани със свити крака и стъпи върху матрака на леглото. Изненаданият Зъкис изпадна в паника, а Дейвид, използувайки пружините на матрака като допълнителна отблъскваща сила, скочи във въздуха.
Той се сблъска тежко със земеделския работник. С едната ръка изтръгна подноса от хватката му и го хвърли на пода, а с другата улови противника си за брадата.
Зъкис се строполи с дрезгав вик. Обутият в ботуш крак на Дейвид стъпи върху ръката му, която бе скрита под подноса. Викът на другия стана агонизиращ, когато смазаните му пръсти се разтвориха и освободиха запънатия бластер, който държаха.
Дейвид пусна брадата на Зъкис и улови здравата му ръка, която посягаше към втория бластер. После грубо я изви.
— Стой спокойно — предупреди го Дейвид, — иначе ще ти измъкна ръката от рамото.
Зъкис притихна, въртейки очи и дишайки тежко.
— Какво целиш? — попита той.
— Защо криеше бластера под подноса?
— За да се защищавам в случай, че ме нападнеш, докато са ми заети ръцете.
— Защо тогава не изпрати някой друг, а ти да го прикриваш?
— Не се сетих — изхленчи Зъкис.
Дейвид увеличи малко натиска върху ръката му и лицето на Зъкис се изкриви от болка.
— Предлагам да ми кажеш истината, Зъкис.
— Аз… аз възнамерявах да те убия.
— А какво щеше да кажеш на Макиан?
— Че си… се опитал да избягаш.
— Идеята твоя ли беше?
— Не, на Хенес. Оправяй се с него. Аз само изпълнявам заповеди.
Дейвид отхлаби хватката. Той вдигна единия бластер и измъкна другия от кобура му.
— Ставай!
Зъкис се отърколи на една страна. Той изрева от болка, когато се опита да се повдигне на смазаната лява ръка и почти измъкнатата от рамото дясна.
— Какво мислиш да правиш? Ти няма да убиеш невъоръжен човек, нали?
— А ти не би ли убил? — попита Дейвид.
— Хвърли оръжието, Уилямс — намеси се един нов глас.
Дейвид бързо вдигна глава. В рамката на вратата стоеше Хенес с насочен бластер. Зад него беше Макиан с мрачно и набраздено от бръчки лице. Очите на Хенес достатъчно ясно показваха намеренията му, а бластерът бе готов за стрелба.
Дейвид пусна току-що издърпаните от Зъкис бластери.
