Той намали скоростта на скутера и се насочи към един скален ръб, където можеше да не вдига прах. Тук го спря и почака въздуха да стане по-чист, но той не стана. Езикът в устата му се раздвижи и почувствува нарастващата грапавост, която идваше от фината прах. Дейвид погледна по-червеното Слънце и по-синьото небе с ново разбиране. Прахта във въздуха бе тази, която разпръскваше повече светлината и правеше Слънцето и небето да изглеждат такива. Устните му все повече изсъхваха, а сърбежът обхващаше все по- голяма част от тялото му. Вече нямаше никакво съмнение. Той скочи върху скутера и се стрелна с максимална скорост през скалите, чакъла и прахта.
Прах!
ПРАХ!
Дори на Земята хората познаваха марсианската прашна буря, която само по звука приличаше на пясъчните бури в земните пустини. Това бе най-смъртоносната буря в обитаемата Слънчева система. Никой човек, застигнат от нея както Дейвид Стар сега, без пясъкоход и на мили разстояние от най-близкото убежище, в цялата история на Марс, не бе останал жив след прашна буря. Хора умираха на по-малко от петдесет фута от купола, без сили да преодолеят разстоянието, докато наблюдаващите отвътре нито смееха, нито можеха да излязат без пясъкоход, за да ги спасят.
Дейвид Стар знаеше, че само минути го делят от същата агония и смърт. Прахта вече пълзеше безжалостно между филтъра и кожата на лицето му. Чувствуваше го по заслепените си, сълзящи очи.
12. ЛИПСВАЩАТА БРЪНКА
Естеството на марсианската прашна буря не е добре изяснено. Подобно на земната Луна, голяма част от повърхността на Марс е покрита с фин прах. За разлика от Луната обаче, Марс притежава атмосфера, способна да раздвижи тази прах. Обикновено това не е сериозна работа. Марсианската атмосфера е рядка, а ветровете не духат продължително време. Но понякога, по неизвестни причини, вероятно във връзка с електронно бомбардиране от Космоса, прахта се наелектризира и всяка частица отблъсква съседните. Дори без да има вятър те литват нагоре. Всяка стъпка издига във въздуха облак прах, който не се утаява. Задуха ли обаче и вятър, може да се каже, че е налице напълно развилняла се прашна буря. Прахта никога не става достатъчно плътна, за да наруши видимостта и не в това се крие опасността от нея. Убийствена е по- скоро способността й да прониква навсякъде. Прашинките са много фини и всепроникващи. Дрехите не могат да ги спрат. Подслоняването до скален ръб не означава нищо за тях. Дори филтърът със своя широк уплътнител, плътно прилепнал към лицето, е безпомощен. В разгара на бурята две минути са достатъчни, за да предизвикат нетърпим сърбеж, пет минути биха ослепили напълно човек, а петнадесет минути биха го убили. Дори най-леката буря, незабележима за изложените на действието й хора, е достатъчна да предизвика зачервяване на откритите места по кожата. Това се нарича прашно изгаряне.
Дейвид Стар знаеше всичко това и дори нещо повече. Знаеше, че собствената му кожа е вече зачервена. Напразно се опитваше с кашляне да прочисти опеченото си гърло. Опита се да си държи устата плътно затворена и да издишва през възможно най-малкия отвор, който успяваше да постигне.
Нищо не помагаше. Прахта се промъкваше между устните му. Скутерът се движеше вече на неравномерни тласъци, тъй като прахта пречеше по същия начин и на двигателя му.
Очите на Дейввд бяха подути и почти затворени, а извиращите от тях сълзи се събираха върху уплътнението в долната част на филтъра и замъгляваха очилата му, през които и бездруго не можеше да види нищо.
Нищо не можеше да спре тези фини прашинки, освен сложно изработените шевове на купола или пясъкохода. Нищо.
Нищо ли?
Въпреки влудяващия сърбеж и изтощителната кашлица, той мислеше отчаяно за марсианците. Знаеха ли те, че назрява прашна буря? Можеха ли да знаят? От неговото съзнание сигурно бяха взели информацията, че за да се върне обратно в купола той разчита само на един скутер. Можеха също така лесно да го пренесат на повърхността непосредствено до купола на фермата или дори вътре в самия него.
Сигурно знаеха че условията са точно за прашна буря. Той си спомни как съществото с дълбокия глас изведнъж реши да върне Дейвид на повърхността, сякаш бързаше той да бъде сварен от нея.
И все пак последните думи на женския глас, думите, които той не бе чул и които със сигурност бяха вмъкнати в съзнанието му, докато го прекарваха през скалите към повърхността, бяха: „Не се страхувай, Космически скитнико!“
Точно като мислеше за всичко това, той разбра отговора. С едната си ръка бръкна в джоба, а с другата хвана филтъра. Щом го повдигна отчасти защитените му нос и очи получиха свежа порция прах, която изгаряше и дразнеше.
Дейвид имаше неудържимото желание да кихне, но се въздържа. Неволното поемане на въздух щеше да напълни дробовете му с голямо количество прах. Само по себе си това можеше да бъде фатално. Той обаче доближи до лицето си ивицата газова материя, която бе извадил от джоба, оставайки я да се увие около очите и носа му и после отново постави отгоре филтъра.
Едва тогава кихна. Това означаваше, че той пое огромно количество от безполезните газове на марсианската атмосфера, но без никаква прах. После усилено започна да вдишва колкото се може по-голямо количество кислород и издишвайки, очистваше устата си от прахта. Дейвид редуваше това с умишлено вдишване през устата, за да предотврати настъпването на кислородно опиянение.
Постепенно, когато сълзите измиха прахта от очите му, а нова вече не проникваше, той откри, че отново може да вижда. Крайниците и тялото му добиха неясни очертания от подобния на дим силов щит, който го обгръщаше отвсякъде. Той знаеше, че поради блясъка на маската горната част на главата му бе невидима.
Въздушните молекули свободно преминаваха преградата, но прашинките, макар и фини, бяха достатъчно големи за нея. Дейвид можеше да наблюдава процеса с невъоръжено око. Когато всяка прашинка се удряше в щита, тя бе спирана и енергията на нейното движение се превръщаше в светлина, така че в точките на контакт се появяваха искри. Откри, че тялото му представлява океан от такива искри. Всички те бяха по- ярки от Марсианското слънце, което се червенееше и мъждукаше през прахта. Това бе причина за настъпилия полумрак.
Дейвид изтупа и изчетка дрехите си. Вдигнаха се облаци прах, която бе твърде фина, за да може да се види, въпреки че щитът в никакъв случай не намаляваше видимостта. Прахта напускаше, но не можеше да се върне. Постепенно Дейвид почти се очисти от прашинките. Той погледна скутера със съмнение и се опита да включи двигателя му, но бе възнаграден само с кратък стържещ звук, след който настъпи тишина. Това трябваше да се очаква. За разлика от пясъкоходите, двигателят на скутерите не беше затворен херметически.
Дейвид трябваше да продължи пеш. Тази мисъл не го плашеше особено. Куполът на фермата беше на малко повече от две мили оттук, а кислород имаше в изобилие. Бутилките бяха пълни. Преди да го върнат на повърхността, марсианците се бяха погрижили за това. Сега той ги разбираше. Те знаеха за приближаването на прашната буря. Може би дори бяха ускорили идването й. Би било странно, ако при техния голям опит с времето на Марс и напредналата им наука не бяха изучили основните причини и механизми на прашната буря. Но изпращайки го срещу нея, те знаеха също, че в джоба си има съвършена защита. Не бяха го предупредили нито за изпитанието, което му предстоеше, нито за защитното средство, което носеше. В това имаше смисъл. Ако заслужаваше подаръка — щит от силово поле, той щеше сам да се досети за него. Ако не се сетеше, значи не го заслужаваше.
Дейвид се усмихваше мрачно дори когато трепваше от болка при докосването на дрехите до възпалената му кожа, докато крачеше по марсианския терен. Без да се трогнат, марсианците бяха рискували живота му, но той почти им симпатизираше. Той бе мислил достатъчно бързо, за да спаси, но не се гордееше с това. Трябваше да се сети за маската много по-рано.
Щитът-силово поле, който го обгръщаше, правеше пътуването му по-лесно. Той забеляза, че щитът така покрива подметките на ботушите му, че те изобщо не правят контакт с марсианската повърхност, а стъпва на около един инч над нея. Отблъскването му от планетната повърхност бе еластично, сякаш беше на стоманени пружини. В комбинация със слабата гравитация това му позволяваше бързо, с гигантски крачки,
