за известно време, а Търнър стоеше там, протегнал пластмасовата кутия цигари на разстояние една ръка и потънал в своя собствен мисловен свят.
— Предполагам, че евакуират застрашения сектор? — попита Лъки.
Търнър се сепна, прибра цигарите, смукна силно от тази, която беше между устните му, а после я изплю на пода и я смачка с крак.
— Евакуират ги, но аз не знам… — отвърна той и гласът му заглъхна.
— Обезопасяващата преграда е спусната през града, нали? — попита Лъки.
— Да, да — измърмори инженерът.
— Но вие не сте доволен — каза Лъки след малко. — Какво се опитвахте да кажете на доктор Морис?
Инженерът хвърли бърз поглед на Лъки, подръпна черното куфарче, което носеше и каза:
— Нищо. Забравете това.
Те се бяха оттеглили в един ъгъл на помещението. Сега в него влизаха мъже, облечени в пневмокостюми със свалени шлемове, бършещи запотените си чела. До ушите им достигаха части от изречения.
— …не могат да стигнат до него. Всичко ли опита? Жена му е в ефира. Моли го…
— Да го вземат дяволите! Хванал е лоста. Трябва само да го дръпне и ние…
— Само ако можехме да го доближим достатъчно, за да го взривим! Само ако можехме да сме сигурни, че няма да ни види пръв и…
Търнър изглежда слушаше всичко това със зловещо очарование, но продължаваше да стои в ъгъла. Запали друга цигара.
— Вижте тази тълпа навън — избухна яростно Търнър. — Това е забавно за нея. Вълнение! Не зная какво да правя. Казвам ви, не зная.
Той придърпа черното куфарче в по-удобно положение и го притисна до тялото си.
— Какво е това? — попита властно Лъки.
Търнър сведе поглед, взря се в куфарчето, сякаш го виждаше за пръв път и каза:
— Това е моят компютър, специален преносим модел, който сам съм конструирал. — За момент гордостта погълна безпокойството в гласа му. — В цялата Галактика няма друг като него. Винаги го нося със себе си. Така зная… — И той отново млъкна.
— Е, Търнър, какво знаете? — попита Лъки с рязък глас. — Искам да започнете да говорите! Веднага!
Ръката на младия член на Съвета бе поставена леко върху рамото на инженера и после слабо го стисна.
Търнър се сепна и вдигна поглед, а спокойните кафяви очи на Лъки оказаха своето въздействие.
— Какво беше вашето име? — попита той.
— Аз съм Дейвид Стар.
— Човекът, когото наричат „Лъки“ Стар ли? — попита Търнър със светнали очи.
— Точно така.
— Добре тогава, ще ви кажа, но не мога да говоря високо. Опасно е.
Той започна да шепне, а главата на Лъки се наведе към неговата. Двамата бяха напълно игнорирани от заетите, бързо влизащи и излизащи от помещението мъже.
Сега ниско изречените от Търнър думи се изливаха, сякаш той бе доволен, че може да се освободи от тях.
— Вижте, стените на градския купол са двойни — каза той. — Всяка стена е направена от транзайт, който е най-жилавата и най-здрава силициева пластмаса, позната на науката. А самата стена е подпряна с греда-силово поле. Тя може да издържи огромни налягания. Напълно е неразтворима. Не се разяжда. Нищо във венерианския океан не може да я промени в химическо отношение. Между двете повърхнини на двойната стена е нагнетен въглероден двуокис. Той служи за смекчаване на ударната вълна, ако външната част на стената поддаде, а вътрешната част е, разбира се, достатъчно здрава, за да задържи водата сама. Накрая, между стените има мрежа от прегради, така че само малка част между тях може да бъде наводнена в случай на пробив.
— Това е една сложна система — отбеляза Лъки.
— Твърде сложна — съгласи се Търнър с горчивина. — Едно земетресение или по-скоро венеротресение може да разцепи купола на две, но нищо друго не може да му навреди. А в тази част на планетата няма венеротресения. — Той спря, за да запали нова цигара. Ръката му трепереше. — Освен това, всеки квадратен фут от купола е свързан с уреди, които непрекъснато измерват влажността между стените. Даже най-малката пукнатина, където и да се намира, кара стрелките на тези уреди да се отклоняват рязко. Те реагират дори ако пукнатината е микроскопична и незабележима. После звънят звънци и вият сирени. Всички викат „Внимание, вода“ — Той криво се усмихна. — Внимание, вода! Това е смешно. На тази работа съм от десет години и за цялото това време уредите са регистрирали отклонение само пет пъти. Във всеки един от тези случаи ремонтът е отнел по-малко от час. Върху засегнатата част от купола се закрепва водолазен звънец, водата се изпомпва, транзайтът се разтапя, добавя се още малко от веществото и се оставя да се охлади. След това куполът става по-здрав от преди. Внимание, вода! Никога досега не сме допуснали да проникне нито капка.
— Картината ми етана ясна — каза Лъки. — Сега да се върнем на въпроса.
— Въпросът е свръхконфиденциален, мистър Стар. Ние сме отделили с преграда застрашения сектор, но колко здрава е тя? Винаги сме разчитали на постепенно разрушаване на външната стена със слаб теч. Водата се процежда вътре и ние винаги знаем, че разполагаме с много време, за да се подготвим за посрещането й. Никой никога не е помислял, че един ден някой шлюз може да бъде широко отворен. Водата ще дойде като дебел стоманен прът, движещ се със скорост една миля в секунда. Тя ще удари локалната транзайтна преграда като космически кораб при пълно ускорение.
— Искате да кажете, че няма да издържи ли?
— Искам да кажа, че никой никога не е работил върху този проблем, нито е изчислявал действуващите сили, във всеки случай допреди половин час. Тогава аз ги изчислих, само за да върша нещо, докато трае всичко това. Взел бях моя компютър. Винаги го нося със себе си. И така, направих няколко допускания и започнах работа.
— Преградата няма ли да издържи?
— Не съм сигурен. Не зная доколко са точни някои от моите допускания, но мисля, че няма да издържи. Така че какво да правим? Ако преградата не издържи, с Афродита е свършено. Свършено е с целия град. С вас, с мен и с четвърт милион души. С всички. Тези възбудени и ужасени тълпи отвън ще загинат щом ръката на този човек дръпне надолу лоста, който държи.
Лъки се взираше с ужас в Търнър.
— От колко време знаете това? — попита той.
— От половин час. Но какво мога да направя? — премина бързо в самозащита инженерът. — Не можем да облечем в подводничарските костюми четвърт милион хора! Мислех да говора с Морис и може би да осигуря защитата на някои важни личности в града или на част от жените и децата. Не бих могъл да зная как да подбера кои да спася, но може би нещо трябва да се направи. Какво мислите?
— Не съм сигурен.
— Мислех си, че вероятно ще мога да сложа водолазен костюм и да се махна оттук — продължи да се измъчва инженерът. — Да се махна изобщо от града. В обстановка като тази на изходите няма да има охрана.
С присвити очи Лъки се отдръпна от треперещия инженер.
— Велика Галактико, аз съм бил сляп! — извика той.
После се обърна и изчезна от помещението. Една отчаяна мисъл изгаряше съзнанието му.
6. ТВЪРДЕ КЪСНО!
В объркването си Бигман се чувстваше замаян и безпомощен. Придържайки се толкова близо, колкото можеше до неуморния Морис, той откри, че се влачи от група към група и се вслушва в напрегнати
