— Я, Лъки, какво е това? — попита внезапно той. Бигман почти изтича до аквариума, наведе се ниско и се взря в дълбините му.
— Ще погледнеш ли животинчето?
— Това е само една от В-жабите, домашните любимци на тукашните жители — отвърна Морис. — Тя е твърде добър екземпляр. Никога ли не сте ги виждали?
— Никога — отвърна Лъки.
Той се присъедини към Бигман при аквариума, който имаше площ два квадратни фута и дълбочина около три фута. Водата бе пресечена надлъж и нашир от пухкави стръкове водорасли.
— Хапе ли? — попита Бигман. Той раздвижи водата с показалец и се наведе още повече, за да види какво става вътре.
Лъки също се наведе до Бигман. В-жабата отвръщаше тържествено на погледите им. Тя беше малко същество с дължина около осем инча и триъгълна глава, на която бяха разположени две черни изпъкнали очи. Тя си почиваше върху шест малки крачета, които бяха изтеглени близо до тялото й. Всеки крак имаше три дълги пръста отпред и един отзад. Кожата д бе зелена и наподобяваше жабешката. Имаше също надиплели перки, които вибрираха с голяма честота и се спускаха надолу по централната част на нейния гръб. Вместо уста имаше здрава закривена човка, която бе подобна на папагалската.
Докато Лъки и Бигман я наблюдаваха, В-жабата започна да се издига във водата. Стъпалата й останаха на пода на аквариума, а краката се удължаваха като разтегнати кокили при стремежа на многобройните им стави да застанат в една линия. Тя престана да се издига точно преди главата й да пробие повърхността.
— Не й харесва да излиза от водата — каза Морис, който се беше присъединил към тях и се взираше нежно в малката животинка. — Във въздуха има твърде много кислород. Те харесват кислорода, но само в умерени количества. В-жабите са мили приятни малки същества.
Бигман беше възхитен. На Марс практически нямаше местни животни и живи същества от този вид бяха истинска новост за него.
— Къде живеят? — попита той.
Морис пъхна показалеца си във водата и погали В-жабата по главата. Тя му позволи, затваряйки конвулсивно тъмните си очи, което може би означаваше удоволствие, доколкото догадката им беше вярна.
— Събират се сред водораслите в твърде големи количества — отвърна Морис. — Движат се между тях, сякаш са в гора. Всеки от дългите им пръсти може да се хване за отделен стрък, а човките могат да разкъсат и най-жилавите листа. Те вероятно биха могли да направят средно голяма дупка в човешки пръст, но досега не съм чул да са ухапали някого. Учудвам се, че виждате за пръв път В-жаба. В хотела има колекция от тях. Показани са цели семейни групи. Не сте ли разглеждали тази изложба?
— Не сме имали случай — отвърна сухо Лъки. Бигман пристъпи бързо към другата маса, взе едно грахово зърно, топна го в черната мазнина и се върна при аквариума. Той задържа зърното съблазняващо над водата, а В-жабата мушна безкрайно внимателно човката си над повърхността и клъвна лакомото късче от пръстите му.
— Видяхте ли това? — попита той.
— Малката палавница — усмихна се Морис като на детски трик. — По цял ден ядат тази храна. Отбележете как лакомо я налапа.
В-жабата сладко хрускаше храната. Една черна трохичка се изплъзна от човката и краката на малкото същество веднага се сгънаха отново, когато се спусна на дъното. Човката се разтвори и трохичката беше уловена.
— Какво е това вещество? — попита Лъки.
— Грахово зърно, потопено в грес — отвърна Морис. — Тя е голям деликатес за тях, както захарта за нас. Те трудно намират някога чист въглеводород в своята естествена среда, а така много го обичат. Дори не бих се изненадал, ако се оставят да бъдат заловени само за да се доберат до него.
— Между другото, как се ловят?
— Когато траулерите събират своите морски водорасли, между тях винаги има В-жаби, както също и други животни.
— Хей, Лъки, нека и ние с теб си вземем една… — започна разпалено Бигман, но бе прекъснат от влизането на двама пазачи. Между тях стоеше един дългучест млад рус мъж.
Лъки скочи на крака.
— Лу, Лу, стари приятелю! — извика той и усмихвайки се му подаде ръка.
За момент изглеждаше, че другият ще отговори. В очите на новодошлия проблесна радостна искра, но тя бързо избледня. Ръцете му останаха отпуснати и неподвижни.
— Здравей, Стар — отвърна той с безизразен глас.
Лъки неохотно отдръпна ръката си.
— Не съм те виждал, откакто се дипломирахме.
Той направи пауза. Какво можеше да каже човек на един стар приятел?
Русият член на Съвета изглежда почувствува нелепостта на положението.
— Оттогава станаха някои промени — каза той с черен хумор, кимайки отривисто към пазачите от двете си страни, а после продължи, свил конвулсивно тънките си устни — Защо дойде? Защо не стоя настрана? Помолих те за това.
— Не мога да стоя настрана, когато приятел е в опасност, Лу.
— Чакай, докато бъдеш помолен за помощ.
— Мисля, че си губите времето, Лъки — каза Морис. — Вие мислите за него като за член на Съвета. Намеквам ви, че той е ренегат.
Пълничкият венерианин изрече думата през стиснатите си зъби и тя изплющя като камшик. Евънс бавно почервеня, но не каза нищо.
— Нуждая се от неопровержимо доказателство преди да призная каквато и да е подобна дума по отношение на члена на Съвета Евънс — каза Лъки, натъртвайки на „члена на Съвета“.
Той седна и известно време наблюдава своя приятел със сериозно изражение на лицето, докато Евънс гледаше настрана.
— Доктор Морис, помолете пазачите да напуснат. Аз ще нося отговорност за безопасността на Евънс.
Морис повдигна учудено вежди и след като помисли малко ги отпрати с ръка.
— Ако нямаш нищо против, Бигман, мини за няколко минути в съседната стая. Нали ще го направиш?
Бигман кимна и излезе.
— Лу, вече сме само тримата тук: Ти, аз и доктор Морис — трима членове на Съвета. Предлагам да започнем отначало. Взе ли класифицираните данни, касаещи производството на мая, от тяхното място в папките?
— Да — отвърна Лу Евънс.
— В такъв случай трябва да си имал някакво основание да го сториш, нали? Какво е то?
— Виж какво, аз откраднах документите. Казвам откраднах. Толкова признавам. Какво искаш повече? Нямах основание да го сторя. Просто ги откраднах. Сега остави тази работа. Махай се от главата ми и ме остави на мира. — Устните му трепереха.
— Искахте да чуете неговата защита, Лъки — каза Морис. — Това е всичко. Той няма никаква.
— Знаеш, предполагам, че е имало инцидент в заводите за мая скоро след като си взел тези документи, включващ точно вида мая, който те са третирали.
— Зная всичко това — каза Евънс.
— Как си го обясняваш?
— Нямам никакво обяснение.
Лъки внимателно наблюдаваше Евънс, търсейки някаква следа от добродушния, обичащ забавленията и притежаващ стоманени нерви младеж, който познаваше така добре в Академията. С изключение на мустаците, които бе пуснал в съответствие с венерианската мода, човекът, който Лъки виждаше сега, приличаше на този от спомените му, поне доколкото се отнасяше до неговата външност. Същите Дълги
