разговори, които невинаги разбираше, поради непознаването на Венера.
Морис нямаше никаква възможност за почивка. Всяка нова минута водеше до нов човек, нов доклад и ново решение. Бяха изминали само двадесет минути, откакто Бигман тичаше след Морис и вече бяха предложени и отхвърлени една дузина планове.
— Към него бяха насочени следящи лъчи и ние можахме да го различим — казваше задъхан един мъж, който току-що се беше върнал от застрашения район.
— Той само седи с лоста в ръката. Изпратихме гласа на жена му в ефира, после през градската уредба, а след това и по външните високоговорители. Не мисля, че я чува. Поне не се помръдва.
Бигман хапеше устната си. Какво би направил Лъки, ако беше тук? Първата мисъл, която му хрумна, беше да се промъкне зад мъжа, чието име беше Попноу, и да го застреля. Но това бе първата мисъл, която хрумва на всеки и той моментално я отхвърли. Човекът при лоста се беше затворил в кабината, а тези кабини за управление на купола бяха така конструирани, че да не позволяват каквато и да било намеса отвън. На всеки вход бе поставена алармена инсталация, която се захранваше вътрешно с енергия. Сега тази мярка действуваше по-скоро за унищожението на града, отколкото в негова защита.
Бигман беше сигурен, че при първия звън, при първата сигнална светлина лостът можеше да бъде дръпнат и океанът да връхлети върху Афродита. Не можеше да се рискува, преди да е завършена евакуацията.
Някой бе предложил използуването на отровен газ, но без да дава обяснения, Морис бе поклатил отрицателно глава. На Бигман се стори, че знае какво мисли венерианинът. Човекът при лоста не беше болен, луд или злонамерен, а под умствен контрол. Този факт означаваше, че враговете са двама. Човекът при лоста можеше така да бъде отслабен от газа, че да няма физическата възможност да го дръпне, но преди това отслабването щеше да рефлектира в съзнанието му и хората, които го контролираха, щяха да задействуват достатъчно бързо мускулите на ръката на своето оръдие.
— Все пак защо те чакат? — мърмореше под нос Морис, докато потта се стичаше на ручейчета по бузите му. — Само ако можех да насоча едно атомно оръдие към мястото.
Бигман знаеше защо това също беше невъзможно. Едно атомно оръдие, насочено да удари човека от възможно най-близката до него точка, трябваше да изхвърли заряда с достатъчна мощност, за да премине през четвърт миля постройки и щеше така да повреди купола, че да докара същата опасност, която се опитваха да избегнат.
Все пак, къде е Лъки, помисли той, а на глас попита:
— Ако не можете да стигнете до този човек, какво ще кажете за командното табло?
— Какво имате предвид? — попита Морис.
— Имам предвид да се изключи лостът. За отварянето на шлюза се изисква енергия, нали? Какво ще стане, ако се изключи захранването?
— Хубава мисъл, Бигман, но всеки шлюз има на място свой собствен генератор за аварийно захранване.
— Не може ли да бъде изключен от някъде?
— Как? Той се е затворил вътре в кабината с инсталирана на всеки кубически фут алармена инсталация.
Бигман вдигна поглед. Във въображението му се стори, че вижда могъщия океан, който ги покриваше.
— Това е затворен град, като тези на Марс — каза той. — Там трябваше да ги пълним с въздух. Правите ли същото и тук?
Морис поднесе една носна кърпа до челото си и бавно го избърса. После погледна дребния марсианец.
— Вентилационните тръби ли имате предвид?
— Да. Към това място с шлюза би трябвало да има една. Така ли е?
— Разбира се.
— А няма ли някое място по дължината й, където един проводник може да бъде изтръгнат, срязан или нещо подобно?
— Почакайте малко. Една хвърлена през тръбата микробомба вместо отровния газ, за който говорехме…
— Не е достатъчно сигурно — възрази нетърпеливо Бигман. — Изпратете човек. Един град под водата се нуждае от тръби с голям диаметър, нали? Няма ли да издържат човек?
— Не са чак толкова големи — отвърна Морис.
Бигман с усилие преглътна. Костваше му много да направи следното изявление.
— Аз също не съм чак толкова голям. Вероятно ще мога да мина.
— Венера! Ще можете! Елате с мен! — извика Морис, взирайки се с широко отворени очи в дребничкия марсианец.
Улиците на Афродита бяха пълни с народ, като че ли нито един мъж, жена или дете в града не спяха. Точно отвън преградата от транзайт хората, обсадили сградата на „Щаба за спасение“, бяха задръстили всички улици и ги бяха превърнали в черна маса бърборещо човечество. Бяха опънати вериги, а зад тях неспокойно се разхождаха полицаи със зашеметяващи пистолети.
Излизайки с голяма скорост от Щаба за спасение, Лъки бе внезапно спрян от тези вериги. Сто различни неща му направиха впечатление. Имаше колоритен надпис със заврънкулки от лусайт2, който бе инсталиран високо в небето на Афродита без видимо закрепване. Той се въртеше бавно и гласеше: АФРОДИТА, КРАСИВО МЯСТО НА ВЕНЕРА, ДОБРЕ ДОШЛИ
Наблизо група мъже се движеха в колона. Те носеха странни предмети — натъпкани чанти с документи, кутии за бижута и провесени на ръка дрехи. Един по един те се качваха в скимъри. Очевидно това бяха бежанци от застрашената зона, взели със себе си каквото можеха да носят и което считаха за най-важно за тях. Евакуацията беше в разгара си. В колоната нямаше жени и деца.
— Има ли скимър, който да мога да използувам? — извика Лъки към един полицай.
— Не, сър, всички са заети — отвърна полицаят.
— По работа на Съвета съм — каза нетърпеливо Лъки.
— Нищо не мога да направя. Всички скимъри в града се използуват за тези хора — отвърна той и посочи с пръст движещата се на известно разстояние от тях група мъже.
— Важно е. Трябва да изляза оттук.
— Тогава ще трябва да вървите пеш — каза полицаят.
Лъки скърцаше със зъби от яд. Нямаше начин да мине през тълпата пеша или на колела. Това трябваше да стане по въздуха и то веднага.
— Нямате ли на разположение нищо, което да мога да използувам? Каквото и да е?
Той говореше по-скоро на своето нетърпеливо аз, отколкото на полицая. Ядосваше се, че е така елементарно измамен от врага.
— Освен ако искате да използувате хопър — каза неочаквано полицаят.
— Хопър ли? Къде е?
— Само се пошегувах — каза полицаят.
— Но аз не се шегувам. Къде е хопърът?
Имаше ги няколко в сутерена на сградата, която бяха напуснали. Те бяха разглобени. Четирима мъже се раздвижиха да помогнат и машината с най-добър външен вид бе сглобена на открито. Най-близкостоящите от тълпата наблюдаваха с любопитство, а няколко от тях извикаха шеговито:
— Прескочи го, хопър3!
Това бе един древен вик при състезания с хопъри. Преди пет години имаше модно увлечение, което бе заляло цялата Слънчева система: състезания по пресечена местност с пръснати по маршрута препятствия. По време на тази лудост Венера бе най-ентусиазирана. Може би половината къщи в Афродита имаха хопъри в сутерените си.
Лъки провери микрореактора. Беше зареден. Той включи двигателя и пусна жироскопа да се върти. Хопърът незабавно се изпъна и остана неподвижно изправен на единствения си крак.
Хопърите са може би най-гротескните форми за придвижване, които някога са били изобретени. Те се
