и постигаме едно свръхприближаване до Юпитер. Панър си погледна часовника.
— Остават още пет минути — каза той. Лъки знаеше, че Панър следи по часовника си момента, когато корабът ще превключи от аграв на хиператомна тяга и ще навлезе в планираната орбита около Юпитер.
— Времето е избрано така — каза Панър, като продължи да се взира в часовника си, — че да се отправим към Юпитер-9 с възможно най-малък разход на енергия. Колкото по-малко допълнителни корекции се наложи да направим, толкова повече енергия ще спестим. Трябва да се върнем на Юпитер-9 с възможно най-голяма част от първоначалните ни енергийни запаси. Колкото повече енергия спестим, толкова по- благоприятно е за аграв. Аз съм си поставил за цел осемдесет и пет процента. Ако успеем да се върнем с деветдесет, би било превъзходно.
— Ами какво ще стане, ако се върнете с по-голямо количество енергия, отколкото сте имали първоначално? — попита Бигман.
— Свръхпревъзходно ще е, Бигман, но е невъзможно. Съществува така нареченият Втори закон на термодинамиката, който не позволява да се извлича печалба от подобна сделка или, да речем, от завършване на състезанието наравно. Ще трябва да претърпим известна загуба. — Той се усмихна и добави: — Остава още една минута.
В съответната секунда шумът от хиператомните двигатели изпълни кораба с приглушеното си жужене, а Панър прибра часовника в джоба си с доволно изражение на лицето.
— Оттук нататък до маневрите за приземяване на Юпитер-9 всичко е напълно автоматично — каза Панър.
Тъкмо го каза, когато жуженето спря, а светлините в помещението премигнаха и угаснаха. Почти веднага те се появиха отново, но сега на командното табло се появи малък червен надпис: „Авария!“
— Какво, по дяволите!… — извика Панър и скочи на крака.
Тичешком напусна пилотското помещение и остави другите да гледат подире му и да се споглеждат с лица, обзети от различни степени на ужас. Командирът бе пребледнял като мъртвец, прорязаното му от бръчки лице представляваше маска на умората.
Лъки внезапно реши да последва Панър, а Бигман, разбира се — Лъки.
Налетяха на един от инженерите, който излизаше от двигателния отсек.
— Сър! — дишайки тежко, каза той.
— Какво се е случило? — сопна се Панър.
— Аграв е изключена, сър. Не може да бъде задействувана.
— А хиператомните двигатели?
— Главният резерв е даден накъсо. Изключихме го навреме, за да не избухне. Ако се докосне, корабът ще експлодира. Ще избухне целият запас от енергия.
— Значи използуваме аварийния запас от енергия?
— Именно.
Мургавото лице на Панър се наля с кръв.
— Какво може да ни помогне това? Не можем да влезем в орбита около Юпитер с аварийния запас от енергия. Изключено! Отмести се да сляза долу!
Инженерът отстъпи встрани. Панър влезе в шахтата. Лъки и Бигман го следваха по петите. Не бяха влизали в двигателния отсек от първия си ден на борда на „Юпитерианска луна“. Сега обстановката беше различна. Липсваше величествената тишина и чувството, че са впрегнати в работа мощни сили. Вместо това наоколо се чуваше шум от гласове.
Панър скочи на третото равнище.
— Какво е станало? Каква е повредата? — попита той.
Хората се отдръпнаха, за да мине, и всички се струпаха над извадените вътрешности на един сложен механизъм. Сочеха разни части със смесено чувство на отчаяние и гняв.
По стъпалата на шахтата прозвучаха стъпки и след малко се появи самият командир.
— Какво има, Съветнико? — обърна се той към Лъки, застанал с мрачен вид встрани.
За пръв път, откакто бяха напуснали Юпитер-9, командирът се обръщаше към Лъки.
— Някаква сериозна повреда, командире — отвърна Лъки.
— Как е станала? Панър!
Панър вдигна съсредоточения си поглед от някаква част, която му бяха подали.
— Какво, по дяволите, искате? — попита с раздразнение той.
Ноздрите на командир Донахю се разшириха от гняв.
— Защо е допуснато нещо да се повреди? — попита той.
— Нищо не е допуснато да се повреди.
— Тогава как ще наречете това?
— Саботаж, командире. Умишлен, убийствен саботаж!
— Какво?
— Пет гравитационни релета са напълно смачкани, а резервните са преместени и не могат да бъдат намерени. Лостът за включване на хиператомните двигатели е така повреден, че не може да се поправи. Нищо от тези неща не е станало случайно.
Командирът погледна втренчено своя главен инженер.
— Може ли да се направи нещо? — попита глухо той.
— Може да открием петте резервни релета или да извадим релета от друга част на кораба. Нямам представа. Може да се изработи заместител на лоста за управление. При всички случаи обаче това ще отнеме дни, а за резултата не гарантирам.
— Дни ли! — извика командирът. — Това не може да отнеме дни. Та ние падаме към Юпитер!
За няколко минути настъпи пълна тишина. После Панър изрази с думи това, което всички знаеха.
— Точно така, командире. Ние падаме към Юпитер и не можем да спрем навреме. Това означава, че сме загубени, командире. Всички сме вече мъртви!
14. ЮПИТЕР СЕ ПРИБЛИЖАВА
Лъки беше този, който наруши мъртвата тишина.
— Никой не е мъртъв, докато все още е в състояние да мисли — каза той с рязък тон. — Кой може най- бързо да работи с корабния компютър?
— Майор Брант — отвърна командирът Донахю. — Обикновено той се занимава с траекториите.
— Той горе в командната зала ли е?
— Да.
— Нека се качим при него. Трябва ми подробния „Справочник на планетите“… Панър, вие с хората стойте тук и започвайте работа по подмяната на лоста и осигуряването на релетата.
— Има ли смисъл?… — започна Панър.
— Може би няма — тутакси го прекъсна Лъки. — Ако излезе така, ще се блъснем в Юпитер и вие ще умрете след като напразно сте се потили няколко часа. Обаче това е заповед. Започвайте работа!
— Но… — командирът Донахю успя да каже само толкова и млъкна.
— Като член на Научния съвет аз поемам командването на кораба — каза Лъки. — Ако желаете да оспорвате решението ми, ще накарам Бигман да ви заключи в кабината ви. В случай, че останем живи, ще можете да го оспорвате пред военния съд.
Лъки се обърна и бързо се заизкачва към централната шахта. Бигман махна чевръсто с палец на командира в знак да тръгва и сам го последва.
Панър погледна, мръщейки се, след тях и после се обърна към инженерите.
— Хайде, трупове! Няма полза да чакате с пръст в устата. Залавяйте се за работа — свирепо каза той.
Лъки влезе в командната зала.
— Каква повреда има долу? — попита офицерът на командния пулт. Устните му бяха побелели.
— Вие сте майор Брант — каза Лъки. — Не сме се запознавали официално, но това няма значение. Аз съм съветник Дейвид Стар и вие ще получавате заповедите си от мен. Залавяйте се с компютъра и правете
