Всичко това представляваше един малък шанс, може би незначително малък, но изглежда нямаше друг начин на действие.
Лъки докосна един контакт. Сачмата изхвръкна мигновено и безшумно, а стрелките на корабните уреди за откриване на маса отскочиха, но бързо се успокоиха, когато тя се отдалечи.
Лъки се облегна назад. На сачмата щяха да са й необходими два часа, за да направи (или почти да направи) контакт. Хрумна му, че Агент Х може дотолкова да е изразходвал енергията на кораба си, че автоматичните процедури да посочат промяна на курса, която не ще може да се извърши. Тогава сачмата ще проникне в кораба и ще го взриви, но така или иначе курсът му ще остане същият.
Почти веднага отхвърли тази мисъл. Невероятно бе да се предположи, че Агент Х ще изразходва последната частица енергия в момента, в който неговият кораб ще поеме точния курс на сблъскване. Даже по-вероятно бе да му е останала някаква енергия.
Часовете на очакване бяха мъчителни до смърт. Дори Хектор Конуей, там далеч на Земята, загуби търпение и вместо да чака периодичния бюлетин се свърза директно по субетера.
— Но къде в Системата на Сатурн предполагаш, че може да е базата? — попита обезпокоен той.
— Ако има база — отвърна предпазливо Лъки. — Ако това, което прави Агент Х, не е чудовищен заблуждаващ маньовър, тя ще се окаже вероятно на Титан. Той е наистина голям спътник на Сатурн с три пъти по-голяма маса и два пъти по-голяма повърхност от нашата Луна. Ако сириусианците са се окопали тайно на Титан, опитът им да го завладеят целия би им отнел много време.
— Трудно е за вярване, че ще дръзнат да го сторят. Това на практика е военна операция.
— Може би е така, чичо Хектор, но нали неотдавна се опитаха да изградят база на Ганимед4.
— Лъки, той се отклони! — извика внезапно Бигман.
— Кой се отклони? — попита изненадан Лъки.
— „Космическа мрежа“. Сириусианското приятелче.
— Ще се свържа с теб по-късно, чичо Хектор — каза бързо Лъки и прекъсна връзката. После се обърна към Бигман. — Не е възможно. Все още не е открил сачмата.
— Погледни и виж сам, Лъки. Казвам ти, че се движи.
С една крачка Лъки се озова при уреда за откриване на маса. От доста време той беше фиксиран на изплъзващата се плячка. Беше нагласен за движението на кораб по инерция през Космоса, а следената маса представляваше малка ярка звездичка върху екрана.
Сега обаче звездичката се местеше. Беше се превърнала в къса чертичка.
— Велика Галактико, разбира се! — прозвуча леко напрегнат гласът на Лъки. — Сега това придобива смисъл. Как можах да не се досетя, че главната му задача е да не го пленим? Бигман…
— Да, Лъки? — Дребният марсианец бе готов на всичко.
— Надхитри ни. Сега ще трябва да го унищожим, дори ако това означава самите ние да се блъснем в Сатурн.
За пръв път откакто йонно-лъчевите ракетни двигатели бяха инсталирани на борда на „Светкавичния Стар“ преди една година, Лъки бе добавил устройство за аварийни тласъци към главното задвижване. Корабът се залюля, когато цялата енергия до последния атом, която носеше, се превърна в гигантски тласък назад.
— Но какво става, Лъки? — попита Бигман, поемайки си с усилие въздух.
— Не към Сатурн се е отправил той, Бигман. Само е използувал пълната сила на гравитационното му поле, за да се задържи на разстояние от нас. Сега обикаля планетата, за да влезе в орбита. Пръстените са неговата цел. Насочил се е към Пръстените на Сатурн. — Лицето на младия член на Съвета бе изопнато от напрежение. — Поддържай курса по този радиолъч, Бигман. Сега той ще трябва да проговори. Сега или никога.
Бигман се наведе над вълновия анализатор с разтуптяно сърце, макар изобщо да не разбираше защо мисълта за Пръстените на Сатурн така разтревожи Лъки.
Сачмата на „Светкавичния Стар“ не се виждаше никъде наблизо до нейната цел, поне в радиус от петдесет хиляди мили. Сега обаче самият „Светкавичен Стар“ се беше превърнал в стремяща се към целта сачма, но също можеше да не улучи.
— Няма да успеем — изпъшка Лъки. — Не е останало достатъчно пространство, за да направим това.
Сатурн представляваше вече един гигант на небето, а пръстените изглеждаха като тънки нарези върху лицето му. Жълтото кълбо на Сатурн беше почти пълно, когато „Светкавичния Стар“ се понесе с пълна скорост към него, минавайки откъм Слънцето.
— Мръсното приятелче! — внезапно избухна Бигман. — Той се стопява в Пръстените, Лъки. Вече разбирам защо те безпокоят те.
Той работеше като фурия при уреда за откриване на маса, но работата беше безнадеждна. Когато част от Пръстените дойде на фокус, всяка от безбройните частици, които ги съставяха, образува своя светла точка върху екрана. Целият екран стана чисто бял и „Космическа мрежа“ изчезна.
— Този проблем не е нерешим — поклати глава Лъки. — Вече сме достатъчно близо, за да определим местоположението му визуално. Има още нещо, което съм сигурен, че идва.
Лъки, бледен и съсредоточен, беше дал на екрана максималното телескопично увеличение. „Космическа мрежа“ представляваше мъничък метален цилиндър, замъглен, но не скрит от веществото на Пръстените. Отделните частици в тях не бяха по-големи от едър чакъл и проблясваха като искрици, когато улавяха и отразяваха светлината от далечното Слънце.
— Лъки! — извика Бигман. — Аз хванах неговия радиолъч… Не, не, чакай, сега… Да, хванах го.
В пилотската кабина прозвуча един колеблив глас. Звукът беше неясен и деформиран. Пъргавите пръсти на Бигман играеха върху дешифратора, опитвайки се да го напасват колкото се може по-добре към непознатите характеристики на сириусианската шифровъчна система.
Думите замираха и после отново се появяваха. Чуваше се само слабото бръмчене на магнетофона, записваш непрекъснато всичко, каквото се появяваше.
— …няма… смис… насам — (Настъпи известна пауза, докато Бигман се бореше неистово със своите детектори) — …по следа и… не бих могъл… е свършено и аз трябва да предам… стените на Сатурн в ормална орб… че хвър… следва… координати…
Точно в този момент всичко прекъсна: гласът, смущенията, всичко.
— Марсиански пясъци, нещо изгоря! — извика Бигман.
— Не при нас — каза Лъки. — Изгоря „Космическа мрежа“.
Видя го две секунди след като престана предаването. То идваше през субетера с безкрайно голяма скорост. А светлината, която бе видял на екрана, се движеше едва със 186000 мили в секунда.
За да стигне гледката до Лъки, бяха необходими две секунди. Той видя как задният край на „Космическа мрежа“ се нажежи до червено и цъфна като цвете от разтопен метал.
Бигман улови края на гледката и двамата с Лъки я наблюдаваха безмълвно, докато остатъците от кораба се охладиха.
— Така близо до Пръстените, макар и извън главната им маса, в Космоса има повече от припадащия му се дял свръхскоростно вещество — поклати глава Лъки.
— Може би е нямал повече енергия, за да отклони кораба от пътя на някое от тези парчета. Или може би две от тях са се устремили към него от леко различаващи се посоки. Във всеки случай той беше храбър мъж и умен враг.
— Не можах да разбера, Лъки. Какво е правел той?
— Дори сега ли не виждаш? Главното бе да не попадне в наши ръце, но не беше достатъчно да умре. Самият аз трябваше да се досетя по-рано. Най-важната му задача е била да предаде на Сириус откраднатата информация. Той не посмя да изпрати това, което може би представляваше хиляди думи информация, преследван от кораби, подслушващи неговия радиолъч. Принуден е бил да ограничи своето съобщение до най-същественото и да се погрижи капсулата да попадне в ръцете на сириусианците.
— Как би могъл да го направи?
— Това, което уловихме от неговото съобщение, съдържа сричките „орб“ — вероятно от „орбита“ — и „че хвър“, означаващо „вече хвърлена“.
