Улики

вас, защото разгласяването им би подронило доста авторитета на компанията ви. Вие сте идеално запознат с правилата срещу употребата на роботи в населени светове.

— Естествено! — реагира бурно старият мъж.

— Знаете, че компанията „Роботи на Съединените щати и Механични хора“ е единственият производител на позитронни роботи в Слънчевата система. И ако Байърли е робот, то той е позитронен робот. Известно ви е също така, че всички позитронни роботи са дадени под наем, те не са продадени, че корпорацията остава собственик на роботите и стопанисва всеки един от тях, следователно тя е отговорна за всичките им действия.

— Лесно е да се докаже, че корпорацията никога не е произвеждала робот от хуманоидно естество, господин Куин.

— А възможно ли е да го направи? Да обсъдим само възможностите.

— Да. Възможно е.

— Тайно, предполагам. Без да го регистрирате.

— Не и позитронен мозък, сър. Тук се застъпват прекалено много фактори. И се осъществява най-строг правителствен надзор.

— Да, но роботите се захабяват, чупят се, излизат от строя… и тогава им махат позитронните мозъци.

— Позитронните мозъци в такъв случай се използват повторно или се унищожават.

— Наистина ли? — реагира саркастично Франсиз Куин. — Ами ако по някаква случайност, разбира се, не бъде унищожен… и се окаже, че някоя хуманоидна структура очаква мозък?

— Невъзможно е!

— Ще трябва да го доказвате пред правителството и обществеността. Тогава защо не го докажете сега пред мен?

— Но каква би могла да е целта ни? — вбеси се най-накрая Ланинг. — С какви мотиви да го правим? Позволете ни да имаме поне малко здрав разум.

— Скъпи мой, господине, моля ви, чуйте ме. Корпорацията само ще се радва, при това страшно много, ако в различни райони бъде позволена употребата на хуманоидни позитронни роботи в населени места. Печалбата за нея би била огромна. Но хората имат прекалено много предразсъдъци срещу такава практика. Да предположим, че в началото направите всичко възможно хората да свикнат с такива роботи: виждате ли, имаме си о̀правен прокурор, добър кмет… И той е робот. Няма ли да си купите от нашите роботи?

— Фантастика открай докрай. Смешно е до възбог.

— Сигурно. Защо не го докажете? Или предпочитате да го направите пред цялата общественост?

Светлината в кабинета бе оскъдна, но не дотолкова, че да прикрие червенината, която изби от притеснение по лицето на Алфред Ланинг. Специалистът по роботите бавно натисна едно копче и стенните лампи заблестяха с мека светлина.

— Ами ще видим — измърмори той.

Не е лесна работа да се опише лицето на Стивън Байърли. Според акта на раждане, той бе на четирисет години. Видът му също бе на четирисетгодишен мъж — става дума за здрав, добре поддържан и хубав вид, който направо дърпа човек за езика да каже „изглежда точно на годините си“.

Това особено си проличаваше, когато той се смееше, а точно сега Стивън Байърли се смееше. Смееше се шумно, продължително, за миг притихваше и после отново избухваше…

Лицето на Алфред Ланинг се сгърчи в гневно кисела, недоволна гримаса. Той понечи да обясни с жест ситуацията на жената, която седеше до него, но тя само присви леко тънките си безкръвни устни.

Байърли най-после си пое дъх и дойде малко на себе си:

— Наистина, доктор Ланинг… наистина… аз… аз… робот?!

— Твърдението не е мое, сър — отреагира рязко Ланинг. — Аз ще съм напълно удовлетворен да разбера и да ви приема за представител на човешкия род. След като нашата корпорация не ви е произвела, аз съм съвсем сигурен, че сте… човек на законно основание. Но понеже предположението, че сте робот, дойде от човек с известно положение…

— Не споменавайте името му, ако така от солидния ви авторитет на етичен човек ще се отчупи някоя отломка, но хайде да го наречем Франк Куин само заради спора и да продължим.

Ланинг си пое рязко въздух и замълча яростно преди да продължи с още по-ледена интонация:

— … от човек с известно положение, от чиято самоличност аз не се интересувам и не искам да отгатвам с разни игрички. Длъжен съм да ви помоля за помощ, за да опровергая твърдението. Самият факт, че е възможно да бъде изказано такова предположение, а и да бъде огласено с помощта на средствата, с които разполага, би нанесъл голям удар на компанията, която представлявам… дори твърдението да не се докаже. Разбирате ли ме?

— О, да, ясно ми е в какво положение сте. Самото обвинение е смехотворно, но ситуацията, в която се намирате, никак не е. Моля да ме извините, ако моят смях ви е обидил. Смехът ми бе насочен към обвинението, не към неприятностите ви. Как мога да ви помогна?

— Много лесно. Трябва само да седнете да се нахраните в някой ресторант в присъствието на свидетел и да се оставите да ви снимат.

Ланинг се облегна спокойно: най-лошата част от разговора бе отминала. Жената до него наблюдаваше съсредоточено Байърли, но чертите на лицето й не трепваха.

Стивън Байърли срещна очите й, нещо в тях го прикова за няколко мига, после обърна поглед към специалиста по роботите. Известно време задържа ръка върху бронзовото преспапие, единственото украшение на бюрото му.

— Не мисля, че мога да ви направя тази услуга — каза той тихо след малко. — Чакайте, доктор Ланинг — вдигна той ръка, — разбирам колко ви е неприятна цялата тази работа, зная, че сте въвлечен в нея против желанието си, че са ви отредили доста непристойна и дори смешна роля. И все пак проблемът е повече мой, затова ви моля да проявите търпение. Първо, кое ви кара да мислите, че Куин — онзи мъж с известно положение — не ви заблуждава, за да ви принуди да правите това?

— Ами малко правдоподобно ми се струва такъв уважаван човек да се излага на опасност по такъв абсурден начин, ако не е уверен в почвата под краката си.

— Вие не познавате Куин — в очите на Байърли сега вече не блесна нито едно шеговито пламъче. — Той е в състояние да се закрепи здраво там, където и планински козел не би могъл да се задържи. Сигурно ви е казал какви са подробностите около разследването, което твърди, че е направил за мен.

— Достатъчно са, за да ме убедят колко неприятности ще си навлече моята корпорация, ако се опита да ги отрича, след като вие можете да го направите много по-лесно.

— Значи вярвате на твърденията му. Вие сте учен, доктор Ланинг. Помислете си. Никой не ме е виждал да се храня, следователно аз не го правя. Което трябва да се докаже. Това е в крайна сметка!

— Вие си служите със съдебни прийоми, за да усложните една много проста ситуация.

— Напротив, опитвам се да разплета онова, което вие с Куин сте заплели. Знаете ли, аз не спя много, истина е. И със сигурност не спя на обществени места. Не ми харесва да се храня с други хора — необичайна идиосинкразия, навярно е на нервна почва. Но тези неща не вредят никому. Вижте сега, доктор Ланинг, позволете ми да ви предложа една хипотеза. Да допуснем, че имаме политик, който има интерес да победи на всяка цена съперника си, включително и като разследва личния му живот, за да изкара на бял свят моменти, за които споменах току-що. Представете си още, че за да оклевети както трябва ответната страна той идва във вашата компания като идеална възможност за целта. Очаквате ли да ви каже: „Еди-кой си е робот, защото изобщо не се храни в компанията на други хора и никой не го е виждал да спи по време на някое дело, а и веднъж като надникнах през прозореца му посред нощ, го видях да седи с книга в ръка, погледнах и в хладилника му, там нямаше никаква храна.“? Ако ви беше казал така, щяхте да извикате лекари да му надянат усмирителна риза. Но понеже ви казва: „Той никога не спи, той никога не се храни!“, на вас съзнанието ви се замъглява за факта, че подобни твърдения не могат да бъдат доказани. Така падате в ръцете му и правите, каквото той пожелае.

— Независимо дали смятате този въпрос за сериозен или не, за него е необходимо само едно ястие и всичко ще е приключено — възпротиви се Ланинг застрашително.