Улики

На другия ден от формалното утвърждаване на Байърли един вестник най-после публикува част от дългото интервю с доктор Сюзан Калвин, „световноизвестна специалистка в областта на робопсихологията и позитрониката“.

Онова, което последва, бе наречено и описано на простосмъртен език като лудост.

Точно това очакваха фундаменталистите. Те не бяха политическа партия. Имаха претенциите, че представляват неформално религиозно течение. А всъщност бяха онези, които не успяха да се приспособят към така наречената „атомна ера“, когато атомът бе все още новост. На практика те даваха превес на природосъобразния начин на живот, макар и да не им бе леко в този техен живот.

На фундаменталистите не им трябваха нови поводи за подхранване на тяхната ненавист към роботите и производителите на роботи. Но обвиненията на Куин и анализите на Калвин им бяха достатъчни, за да надигнат глас.

Огромните заводи на компанията „Роботи от Съединените щати и Механични хора“ гъмжаха от въоръжена охрана. Те се готвеха за война.

В града къщата на Стивън Байърли бе обградена от многобройна полиция.

Политическата кампания, разбира се, загуби своето значение и напомняше кампания единствено дотолкова, доколкото запълваше по някакъв начин времето от утвърждаването на кандидатурата до изборите.

Стивън Байърли не се остави да бъде объркан от дребния мъж. Оставаше все така невъзмутим и от униформените полицаи наоколо. Навън, край кордона от строги пазители, очакваха репортерите и фотографите, както си му е редът. Една развлекателна видеопрограма заснемаше безлюдния вход на непретенциозния прокурорски дом, докато репортерът с изкуствено развълнуван глас правеше помпозния си безсмислен коментар.

Суетливото дребно човече пристъпи с изписан открай докрай лист хартия:

— Това, господин Байърли, е прокурорско нареждане, което ми дава право да претърся дома ви за наличието на незаконни… ъ-ъ-ъ… механични хора или роботи, без оглед на вида им.

Байърли се понадигна от мястото си и пое документа. Хвърли му безразличен поглед и го върна с усмивка:

— Всичко е наред. Вършете си работата. Госпожо Хопън — повика той икономката си, която се появи неохотно от съседната стая, — моля ви, придружете ги и им помогнете, ако можете.

Дребното човече, чието име бе Хароуей, се поколеба, по лицето му изби червенина. След като не успя да привлече вниманието на стопанина, Хароуей измърмори на двамата полицаи „хайде“ и групата влезе в дома.

След десет минути тримата се появиха отново.

— Претърсихте ли всичко? — запита Байърли с интонацията на човек, който изобщо не се интересува нито от въпроса, нито от отговора.

Хароуей се закашля ненужно, понечи да заговори, но от гърлото му се откъсна само някакъв фалцетен звук. В следващия миг той повтори ядосан усилието си:

— Слушайте, господин Байърли, ние имаме специални инструкции да претърсим цялата къща.

— И не го ли направихте?

— Имаме точни нареждания какво да търсим.

— Да?

— Накратко, господин Байърли и грубо казано, разпоредено ни е да претърсим вас самия.

— Мен? — усмихна се още по-широко прокурорът. — И как възнамерявате да го направите?

— Носим уред за изследване на вътрешни органи…

— Значи ще ми правите рентгенова снимка, така ли? Имате ли разрешение?

— Нали го видяхте.

— Може ли да го погледна още веднъж?

Хароуей, чието чело бе лъснало не само от ентусиазъм, подаде документа отново.

— Чета тук описа на онези обекти, които имате право да претърсвате — заговори спокойно Байърли. — Цитирам: „… жилищните помещения, които принадлежат на Стивън Алън Байърли, с местонахождение «Уилоу гроув», Ивънстрън, заедно с гаража, склада или други прилежащи помещения или сгради, както и прилежащия дворен имот“… м-м-м… и така нататък. Всичко е по правилата. Но, драги мой, тук нищо не е казано за претърсването на моите вътрешности. Аз не съм част от жилищната и дворна собственост. Вие можете да претърсите моите дрехи, ако прецените, че имам в джобовете си скрит робот.

Хароуей знаеше на кого дължи работата си и нямаше намерение да отстъпва, след като му бе дадена възможност да спечели много повече, тоест доста по-високоплатена длъжност.

— Слушайте — в гласа му се долавяха нотки на закана, — имам право да претърся мебелировката във вашата къща и всичко, което намеря вътре. А вие сте вътре, нали?

— Забележително умозаключение. Аз наистина съм вътре. Но не съм част от мебелировката. Аз съм зрял, пълноправен гражданин със съответните задължения… Имам медицинско свидетелство за доказателство и известни права според законодателството в нашата Зона. Да ме претърсите, би означавало да погазите правото ми на лична неприкосновеност. Този документ не е достатъчен за целта.

— Сигурно, но ако вие сте робот, нямате право на лична неприкосновеност.

— Напълно вярно… но все пак документът ви не е достатъчно условие. В него аз съм определен като човешко същество.

— Къде? — грабна листа Хароуей.

— Там, където е казано „жилищна сграда, собственост на…“ и така нататък. Роботът няма своя собственост. И вие можете да кажете на вашия работодател, господин Хароуей, че ако той изфабрикува още един подобен документ, в който не ме определя като човешко същество, той незабавно ще получи съдебно разпореждане за гражданско дело, на което ще бъде задължен да докаже, че съм робот, използвайки наличните си сведения в този момент. В противен случай ще трябва да плати глоба за посегателството върху правата ми. Ще му го кажете, нали?

Хароуей тръгна бързо към вратата:

— Вие сте хитър прокурор… — обърна се той на прага. За миг остана там, мушнал ръце в джобовете си. После излезе, усмихна се по посока на камерата, помаха на репортерите и извика: — Утре ще има нещо за вас, момчета. Няма шега.

След като настани удобно в колата си, Хароуей извади малкото апаратче от джоба си и внимателно го огледа. За пръв път му се налагаше да прави рентгенова снимка. Надяваше се, че се е справил.

Куин и Байърли никога не се бяха срещали лице в лице. Но видеофонът даваше идеални възможности в това отношение.

Куин беше този, който предприе среща от този род. Той заговори пръв без никакви церемонии:

— Помислих, че бихте искали да знаете как ще действам, Байърли. Ще направя публично достояние факта, че носите защитна жилетка, която ви предпазва от рентгеново лъчение.

— Така ли? Тогава навярно вече сте го оповестили. Имам чувството, че представителите на нашата жълта преса от известно време подслушват всички мои разговори. Те имат номерата на служебните ми апарати за комуникация, от които информацията изтича право към тях. Ето защо съм се окопал през последните седмици в дома си — Байърли бе дружелюбно настроен, дори се шегуваше.

— Това обаждане е сигурно… изцяло. Аз го правя с известен риск за себе си.

— Представям си. Никой не знае, че точно вие стоите в основата на тази кампания. Поне никой не го знае официално. То е публична тайна. Но аз не се притеснявам. Защото нося защитна жилетка. Сигурно сте разбрали, когато рентгеновата снимка, направена от онова ваше кутре, се е оказала негодна.

— Байърли, на всекиго ще му стане ясно колко ви е страх да си направите рентгенова снимка. Вие сигурно го осъзнавате.

— Както и това, че вашите хора използват незаконни средства за посегателство срещу правото ми на лична неприкосновеност.

— Кой се интересува от средствата и посегателствата?