— Може и да се заинтересува. Много символични са нашите две кампании, нали? Вие не придавате никакво значение на човешките права. Докато аз съм загрижен за тях. Няма да се подложа на рентгеново лъчение, защото искам да утвърдя принципа за защита на правата. Така ще пазя и правата на останалите хора, когато бъда избран.
— Такава реч без съмнение би била много интересна, но никой няма да ви повярва. Звучи доста високопарно, за да е истина. И още нещо — промени изведнъж темата Куин, — миналата вечер персоналът на дома ви не е бил в пълен състав.
— В какъв смисъл?
— Според полицейския рапорт — той размаха листата, които се намираха в обхвата на видофона — липсвал е… един сакат.
— Вие казвате „един сакат“ — реагира спокойно Байърли. — Той е моят стар учител, който живее тук, а сега е в извънградското ни имение… от два месеца го няма. „Необходима почивка“ казват в такъв случай.
— Вашият учител? Някакъв учен?
— Някога е бил адвокат… преди да се осакати. Притежава правителствен лиценз за изследователска работа в областта на биофизиката, има своя лаборатория, води най-подробни записки за работата си, съхранявани от съответните чиновници, в което мога да ви уверя. Работата не е мащабна, тя е безобидна, развлечение за… горкия осакатен човек. Помагам с каквото мога.
— Разбирам. И какво знае този… учител… за производството на роботи?
— Не мога да преценя степента на знанията му в една област, с която аз не съм запознат.
— Има ли достъп до позитронни мозъци?
— Запитайте своите приятели от „Роботи от Съединените щати“. Те трябва да знаят.
— Ще ви кажа направо, Байърли. Вашият сакат учител е истинският Стивън Байърли. Вие сте негово творение робот. А ние сме в състояние да го докажем. Той е претърпял автомобилна катастрофа, не вие. Има начин досиетата да бъдат проверени.
— Какво говорите? Тогава направете го. Пожелавам ви успех.
— Ние можем да претърсим така нареченото от вас „извънградско имение“ и ще видим какво ще намерим там.
— Не е точно така, Куин — усмихна се широко Байърли. — За зла участ моят така наречен учител е болен човек. Вилата му извън града е място за почивка. Неговата лична неприкосновеност е дори още по- голяма, имайки предвид обстоятелствата. Няма да се сдобиете с разрешение да влезете в дома му, ако нямате основателна причина. Но аз ще съм последният човек, който ще се опита да ви спре.
Настъпи тишина за известно време, а после Куин се наведе по-близо до екрана и по лицето му ясно изпъкнаха напрегнатите бръчки по челото:
— Байърли, защо още упорствате? Вас няма да ви изберат.
— Виж ти?
— Смятате ли, че ще успеете? След отказа ви да опровергаете обвинението, че сте робот… стига само да нарушите едно от трите основни правила… не постигате нищо друго, освен да убеждавате хората, че наистина
— Досега разбрах, че от един слабо известен прокурор станах световноизвестна фигура. С ваша помощ.
— Но вие сте един робот.
— Така се казва, но не е доказано.
— На електората му стигат и тези доказателства.
— Тогава успокойте се… вие спечелихте.
— Довиждане — в гласа на Куин за пръв път се прокраднаха злостни нотки.
Екранът угасна.
— Довиждане — отговори Байърли невъзмутимо на празния екран.
Една седмица преди изборите Байърли доведе учителя си обратно. Летателната машина се приземи бързо в края на града.
— Ще останеш тука до края на изборите — каза Байърли. — По-добре ще е да си настрана, ако нещата придобият лош обрат.
— Има ли опасност от насилие? — дрезгавият глас, излязъл от болезнено разкривената уста трябваше да звучи загрижено.
— Фундаменталистите отправяха заплахи, затова смятам, че опасност има, в теоретичен план. Но не очаквам да се решат на такава стъпка. Те нямат реална власт, просто са един непрестанен дразнител, който може да се разбуни след време. Имаш ли нещо против да останеш тук? Моля те. Няма да съм на себе си, ако съм обзет от тревога за тебе.
— О, ще остана. Все още ли смяташ, че всичко ще мине добре?
— Сигурен съм. Никой ли не те безпокои във вилата?
— Никой. Сигурен съм.
— И ти направи всичко както трябва?
— Много добре. Не се тревожи.
— Тогава се пази и гледай утре вечер телевизия, Джон.
Байърли стисна съсухрената му ръка.
Напрегнатата гримаса набразди челото на Лентън с тънки бръчки. Той имаше незавидната роля да води предизборната агитация на Байърли в една кампания. Кампанията всъщност бе доста странна за човек, който отказваше да разкрие своята стратегия и да приеме най-близкия си помощник в нея.
— Не бива така! — това беше любимата му фраза, тя стана и единствената му фраза: — Не бива така, Стийв, не бива! — той се хвърли към прокурора, който прелистваше напечатаната си реч. — Остави това, Стийв. Слушай, тази тълпа е насъскана от фундаменталистите. Никой няма да те чуе. По-скоро ще те замерят с камъни. Защо трябва да говориш пред публика? Какво лошо има да направим запис, видеозапис?
— Ти искаш да спечеля изборите, нали? — запита кротко Байърли.
— Да спечелиш изборите! Ти няма да спечелиш, Стийв. Аз се опитвам да спася живота ти.
— Но аз не съм в опасност.
— Той не бил в опасност. Той не бил в опасност — взе да нарежда Лентън със стържещ глас. — Наистина ли имаш намерение да излезеш на балкона пред петдесет хиляди малоумници и да им говориш умни приказки… на балкон, като средновековен диктатор?
— След около пет минути — погледна часовника си прокурорът. — Веднага щом се освободи време по телевизионните канали.
Отговорът на Лентън не приличаше на отговор на разумен човек.
Хората се трупаха в ограденото от въжета пространство насред града. Дърветата и къщите сякаш бяха поникнали и израснали от човешкото множество. Останалата част от света гледаше събитието по телевизията. Уж започваха местни избори, а ги следеше публика като на световни избори. Байърли се усмихна на тази мисъл.
Но стълпотворението не можеше да предизвика усмивка. Вееха се знамена и транспаранти, които по всевъзможен начин засягаха единствено твърдението, че той е робот. Враждебното настроение се нагнетяваше все повече.
В началото речта му не постигна успех. Тя бе удавена от рева на примитивната тълпа и от виковете на групите-клакьори, внедрени от фундаменталистите сред множеството. А Байърли продължаваше да говори бавно, невъзмутимо…
В същото време Лентън, останал вътре, си скубеше косите и сумтеше… очакваше кръвопролитие.
Първите редици се раздвижиха. Един съсухрен гражданин с изпъкнали очи и с доста къси за дългите му крайници дрехи, се промъкваше напред. След него тръгна полицай, който едва си пробиваше път. Байърли направи гневен жест към полицая.
