Улики

Айзък АзимовУлики

— Не става дума и за това — отбеляза унесено доктор Калвин — В крайна сметка корабът и други такива неща станаха собственост на държавата, преминаването през хиперпространствто се усъвършенства и сега ние имаме колонии от хора на планетите от обсега на по-близките звезди. Но работата не е там.

Бях привършил с последното ястие и я наблюдавах през дима на цигарата си.

— Важното е какво стана с хората тук на Земята през последните петдесет години, което всъщност е от значение Когато съм се родила, млади човече, току-що е била свършила последната световна война. Един недостоен етап от историята… но тогава е настъпил краят на национализма. Земята е прекалено малка за нациите и те започнаха да се групират по Зони. Този процес отне известно време. По време на моето раждане Съединените американски щати бяха все още нация, а не част от Северната зона. А името на корпорацията все още е „Роботи от Съединените щати“… Та преминаването от нации към зони, които стабилизираха нашата икономика и станаха причина за установяването на един златен век, ако сравняваме това столетие с последното, стана благодарение и на нашите роботи.

— Имате предвид Машините. Мозъкът, за който вие говорихте, за пръв път е бил внедрен в Машините, нали така?

— Да, така беше. Но аз нямах предвид точно Машините. А по-скоро един човек. Той умря миналата година — в гласа й изведнъж прозвуча дълбока мъка — Или поне направи всичко така, че да умре, защото знаеше, че ние нямаме повече нужда от него… Стивън Байърли.

— Да, досетих се, че него имате предвид.

— Той се появи за пръв път във върхушката на държавната администрация през 2032-ра. Тогава вие сте били още малко момче, затова едва ли си спомняте странните обстоятелства около този случай. Неговата кампания за кмет със сигурност бе най-странната в историята…

Франсиз Куин бе политик от новата школа. Това несъмнено е една куха фраза, каквито са всички подобни фрази. Повечето от „новите школи“, които имаме, наподобяват школите от обществения живот в древна Гърция и, навярно, ако имахме повече знания, в обществения живот на древния Шумер. Както и от времето на наколните жилища в праисторическа Швейцария.

Но да не се впускам в предистории, които обещават да бъдат скучни и заплетени, а по-добре да ви кажа веднага, че Куин нито се бе кандидатирал за изборите, нито ходеше по агитации. Той не държеше речи и не пускаше фалшиви бюлетини в урните. Точно като Наполеон, който не е произвел и един изстрел при Аустерлиц.

И тъй като политиката по странен начин сближава всякакви хора, един ден Алфред Ланинг седна срещу Куин в кабинета му. Свирепите, посивели вежди на Ланинг бяха надвиснали застрашително над очите, чийто вечно неспокоен поглед им придаваше характерна острота. Той не бе доволен от нещо.

Куин не забеляза настроението му, а и да бе обърнал внимание, фактът не би го разтревожил ни най- малко.

— Предполагам, че познавате Стивън Байърли, доктор Ланинг? — прозвуча дружелюбно гласът на Куин, вероятно в резултат на изработена професионална интонация.

— Чувал съм за него. Както много хора.

— Да, аз също. Навярно ще гласувате за него на следващите избори.

— Не бих казал — в гласа му се долавяха явни язвителни нотки. — Аз не се водя от политическите течения. Затова дори не зная, че той се кандидатира.

— Той може да е нашият следващ кмет. Е да, засега е само адвокат, но големите дъбове…

— Да — прекъсна го Ланинг. — Чувал съм тази фраза. Мисля си дали ние сме в състояние да се заемем с работата сериозно.

— Ние вече сме се заели с нея, доктор Ланинг — гласът на Куин прозвуча мек като памук. — В мой интерес е да не позволя на Байърли да се издигне по-високо от поста областен прокурор. А в твой интерес е да ми помагаш.

— В мой интерес ли? Хайде де! — веждите на Ланинг надвиснаха още по-ниско над очите.

— Ами тогава да кажем в интерес на компанията „Роботи от Съединените щати и Механични хора“. Аз идвам при вас като при директор-емеритус по изследователската работа. Зная, че в компанията сте, да кажем, като старши съветник. Вашата дума тук е уважавана и все пак вече не са така здраво обвързан с тях. Имате определена свобода на действие, дори и да предприемете нещо необичайно.

Доктор Ланинг помълча известно време, премисляше нещо. После заговори по-любезно:

— Аз изобщо не ви разбирам, господин Куин.

— Не се учудвам, доктор Ланинг. Всичко е много просто. Имате ли нещо против? — Куин запали тънка цигара с изящната си запалка и по лицето му се разля тихо блаженство. — Разговарях с господин Байърли — особен и колоритен характер. Преди три години никой не го знаеше. А сега е много известен. Той е влиятелен и способен мъж, със сигурност мога да кажа, че е най-кадърният и интелигентен прокурор, когото познавам. За съжаление не е мой приятел…

— Разбирам — обади се Ланинг машинално, загледан в ноктите си.

— Имах възможност миналата година — продължи Куин с равен глас — да проуча доктор Байърли… доста обстойно. Винаги е полезно да разучиш миналото на политик-реформатор. Само ако знаехте колко често това е от голяма полза… — той замълча и се усмихна без капка хумор, съсредоточил поглед върху припламващата си цигара. — Но в миналото на господин Байърли няма нищо забележително. Тих, спокоен живот в малък град, колеж, съпруга, която починала млада, автомобилна катастрофа с продължителен оздравителен период, правно образование, преместване в столицата, прокурор. — Франсиз Куин бавно поклати глава и добави: — Виж, сегашният му живот… е забележителен. Нашият областен прокурор никога не се храни!

— Моля?! — Ланинг внезапно вдигна глава, остарелите му очи се ококориха удивени.

— Нашият областен прокурор никога не се храни — повтори Куин думите си на срички. — Ще го кажа по друг начин. Никой не го е виждал да се храни или да пие. Никога! Разбирате ли значението на тази дума? Аз не казвам „рядко“, а „никога“!

— Намирам го за доста невероятно. Можете ли да се доверите на вашите агенти?

— Мога да им се доверя и съвсем не намирам този факт за невероятен. Нещо повече, никой не е виждал нашия областен прокурор да пие — нито вода, нито алкохол — нито пък някой го е виждал да спи. Има и други фактори, но мисля, че казах необходимото.

Ланинг се облегна на стола си. Двамата се умълчаха за известно време, а после старият специалист по роботите тръсна глава:

— Не. Има само едно нещо, което се опитвате да ми внушите, ако съпоставя твърденията ви с факта, че ги заявявате пред мен. А то е невъзможно.

— Но той съвсем не прилича на човек, доктор Ланинг.

— Ако ми бяхте казали, че е преоблечен Сатана, все щеше да има някаква слаба възможност да ви повярвам.

— Казвам ви, че е робот, доктор Ланинг.

— А аз ви казвам, че това е най-невероятното твърдение, което съм чувал, доктор Куин.

Настъпи отново тишина.

— И все пак — Куин загаси усърдно цигарата си — ще трябва да разучите тази невъзможност с всички средства на корпорацията.

— Сигурен съм, че не е необходимо да предприемам такива действия, доктор Куин. Сериозно ли допускате, че корпорацията ще се меси в местните избори?

— Нямате избор. Можех да направя моите твърдения публично достояние без никакви доказателства. Уликите са косвени.

— Съобразете се тогава с това обстоятелство.

— Но уликите не ме задоволяват. Предпочитам всичко да бъде доказано. А те не са от полза и за