Улики

Байърли отново погледна жената, която все още го наблюдаваше безучастно:

— Простете ми, дали съм разбрал правилно името ви? Доктор Сюзан Калвин, нали?

— Да, господин Байърли.

— Вие сте психолог във фирмата „Роботи от Съединените щати“, така ли е?

— Робопсихолог, ако обичате.

— О, а психологията на роботите различава ли се много от човешката?

— Разликата е колкото между два свята — усмихна се тя хладно. — Роботите са много почтени.

— Ето това е мощен удар — по крайчеца на устните му трепна бегла усмивка. — Но аз исках да кажа друго. След като сте психо… робопсихолог и в същото време жена, обзалагам се, че сте направили нещо, за което доктор Ланинг не се е сетил.

— И какво е то?

— Донесли сте в чантата си нещо за ядене.

В очите на Сюзан Калвин, приучени да се взират безучастно, изведнъж нещо трепна.

— Изненадахте ме, господин Байърли — проговори жената.

После отвори чантата си извади една ябълка и му я подаде бавно. След като се окопити от първоначалното изумление, доктор Ланинг проследи с изострен поглед плавния жест на преминаването на ябълката от ръката на Сюзън в ръката на Байърли.

Прокурорът спокойно отхапа от нея и преглътна.

— Виждате ли, доктор Ланинг?

Онзи се усмихна облекчено, та чак веждите му станаха доброжелателни. Обзе го облекчение, което продължи само една мимолетна секунда. Разби го на пух и прах Сюзан Калвин:

— Бях любопитна да видя дали ще я изядете, но в настоящия случай това не доказва нищо.

— Наистина ли? — засмя се Байърли.

— Не, разбира се. Доктор Ланинг, ако този мъж бе робот-хуманоид, имитацията щеше да е перфектна. Той по всичко прилича на човек, за да заслужи доверие. В края на краищата цял живот сме сред хора, всичко трябва да е наред. Погледнете структурата на кожата, състоянието на ирисите, костната система на ръката. Ако е робот, би ми се искало да го е направила компанията „Роботи от Съединените щати“, защото по него си личи, че е свършена добра работа. Смятате ли, че онзи, който е способен да обърне внимание на всички тези тънкости, ще погледне през пръсти на вътрешностите? Той непременно ще се погрижи за храненето, спането, отделянето. Навярно само за случай на опасност, както и за предотвратяване на такава ситуация като сегашната. Затова едно хранене няма да докаже на практика нищо.

— Ама чакайте — изръмжа Ланинг, — аз не съм такъв глупак, какъвто ме изкарвате вие двамата тука. Аз не се интересувам дали господин Байърли е човек или не е човек. За мен е важно да измъкна корпорацията си от ямата. Едно хранене пред очите на хората ще сложи край на въпроса независимо какво ще каже Куин. Дребните детайли можем да оставим на адвокатите и на робопсихолозите.

— Но, доктор Ланинг, вие забравяте политиката в цялата история — напомни прокурорът. — Аз държа толкова много да се кандидатирам, колкото и Куин да ме спре. Между другото, усетихте ли се, че казахте името му? Това е мой евтин, изпитан номер. Знаех, че ще се издадете без да се замислите.

— Какво общо имат тук изборите? — пламна от гняв Ланинг.

— Публичните изяви са нож с две остриета, сър. Ако Куин иска да ме изкара робот и има кураж да го направи, аз пък имам кураж да играя според неговата игра.

— Искате да кажете… — Ланинг съвсем искрено се ужаси.

— Точно така. Искам да кажа, че възнамерявам да го оставя да продължи, да си избере въже, да изпробва здравината му, да отреже необходимото парче, да направи примка, да пъхне главата си в нея и да увисне. Аз мога да направя останалото.

— Страшно самоуверен сте.

— Хайде, Алфред — изправи се Сюзан, — ние няма да променим решението му.

— Вие разбирате тези неща — усмихна се любезно Байърли. — Бива ви и за психолог на хора.

Но вечерта прокурорът не бе зареден с онази самоувереност, която забеляза у него доктор Ланинг. Байърли паркира колата си върху автоматичния транспортьор, който водеше към подземния гараж и се отправи по пътеката към къщата.

Щом влезе, човекът в инвалидната количка го погледна и се усмихна. Лицето на Байърли светна от обич.

Лицето на сакатия бе наполовина в белези. Гласът му бе дрезгав. От завинаги изкривената му уста се изплъзна стържещ шепот:

— Ти закъсня, Стийв.

— Зная, Джон, зная. Но днес имах странно и интересно премеждие.

— Какво? — нито обезобразеното лице, нито деформираният говор можеха да изразят някакво чувство, но в ясните очи на човека се четеше тревога. — Не е нещо, с което да не можеш да се справиш?

— Не съм напълно сигурен. Може да ми потрябва твоята помощ. Ти си бляскавият ум на семейството. Искаш ли да те отнеса в градината? Вечерта е чудесна.

Две силни ръце повдигнаха Джон от инвалидната количка. Внимателно, почти нежно, Байърли обгърна с една ръка раменете на Джон, а с другата го подхвана под коленете. Пресече бавно и все така внимателно стаята, слезе по наклонената плоскост, пригодена за инвалидната количка и през задната врата излезе в обградената със стени градина.

— Защо не ме оставиш да се движа с инвалидната количка, Стийв? Така е глупаво.

— Защото предпочитам да те нося. Възразяваш ли? Знаеш, че си радостен да се измъкнеш от тази моторизирана количка за малко, както и на мен ми е хубаво да те видя извън нея. Как си днес? — той положи Джон изключително внимателно на тревата.

— Как мога да се чувствам? Ама кажи ми за твоето премеждие.

— Кампанията на Куин ще се базира на твърдението, че аз съм робот.

— Как го разбра? — отвори широко очи Джон. — Не е възможно. Не мога да повярвам.

— Е, казвам ти, че е така. Оплел е един от големите учени на компанията „Роботи на Съединените щати и Механични хора“. Той дойде днес в кабинета ми и подхвана спор.

— Разбирам. Разбирам — ръцете на Джон бавно късаха стръкове трева.

— Но ние можем да го оставим да избира оръжието — обади се Байърли. — Имам идея. Чуй я и ми кажи дали можем да я осъществим.

Същата вечер в кабинета на Алфред Ланинг се разигра драматична сцена, нещо като жива картина. Франсиз Куин наблюдаваше съсредоточено Алфред Ланинг. Той гледаше свирепо Сюзан Калвин, а тя обръщаше безизразния си поглед към Куин.

Франсиз Куин наруши мълчанието с решителното си намерение да разведри обстановката:

— Блъф! Измисля си ги ей така.

— Ще заложите ли на тази карта, господин Куин — запита безизразно доктор Калвин.

— Ами всъщност залагате вие.

— Слушайте — избухна Ланинг и така прикри обзелото го мрачно настроение, — ние направихме каквото поискахте. Видяхме човека как яде. Смешно е да го нарочвате за робот.

— Вие така ли смятате? — Куин стрелна с поглед доктор Калвин. — Ланинг каза, че сте специалист.

— Внимавайте, Сюзън — гласът на Ланинг бе направо заплашителен.

— Защо не я оставите да говори, човече? — прекъсна го спокойно другият. — Тя от половин час седи и не реагира, като съвършена имитация на някой стълб.

Ланинг съвсем се обърка. От неговото състояние в този миг до лудостта имаше само една крачка.

— Много добре — каза той. — Изкажи се, Сюзан. Ние няма да те прекъсваме.

Сюзан Калвин го изгледа сериозно, а после се втренчи хладно в господин Куин:

— Има само два начина да се докаже със сигурност, че Байърли е робот, сър. Досега предлагате все косвени улики, с които можете да обвините някого, но не да ги докажете… Според мен господин Байърли е достатъчно умен, за да не се съобразява с такива улики. Вие сигурно сте се досетили, иначе не бихте дошли.