Улики

Слабият човек се озова точно под балкона. Но думите ме бяха заглушени от рева на тълпата.

— Какво казвате? — наведе се Байърли. — Ако имате смислен въпрос, ще ви отговоря — после се обърна към един от охранителите: — Доведете този човек тук.

Напрежението сред тълпата се увеличи. От различни места се разнесоха викове „Тишина!“, които прераснаха във всеобща олелия и малко по малко утихнаха. Слабият мъж със зачервено лице се бе изправил срещу Байърли.

— Имате ли въпрос? — запита прокурорът.

Онзи го наблюдава известно време, а после изрече с дрезгав глас:

— Ударѝ ме!

С неподозирана енергия той вирна глава и извика:

— Хайде, ударѝ ме! Казваш, че не си робот. Докажи го. Ти не можеш да удариш човек, чудовище такова!

Настъпи странна, мъртва тишина. Наруши я гласът на Байърли:

— Нямам причини да ви ударя.

— Ти не си в състояние да ме удариш — разкикоти се диво другият. — Не си в състояние. Ти няма да ме удариш. Ти не си човек. Ти си чудовище, подобие на човек.

Тогава Стивън Байърли стисна устни и пред очите на хилядите очевидци на площада, както и на милионите пред телевизионните екрани, нанесе страхотен удар по челюстта на мъжа. Онзи падна по гръб, загубил в същия миг съзнание. А лицето му не изразяваше нищо друго, освен неимоверна изненада.

— Съжалявам — изрече Байърли. — Отнесете го вътре и се погрижете за него. Искам да поговоря с него, когато приключа речта си.

После, когато доктор Калвин подкара колата си от паркинга, само един репортер, който бе успял да се окопити от шока, се спусна след нея и избълва някакъв неразбираем въпрос.

Сюзън Калвин му отговори през рамо:

— Човек е.

Това беше достатъчно. Репортерът хукна по своя път.

Останалата част от речта може да бъде описана като „произнесена, но нечута“.

След време доктор Калвин и Стивън Байърли се срещнаха още веднъж, една седмица преди той да заеме мястото си на кмет. Беше доста късно, минаваше полунощ.

— Не изглеждате уморен — отбеляза доктор Калвин.

— Издържам дълго време без сън — усмихна се избраният кмет. — Не казвайте на Куин.

— Няма. Но щом го споменахте, той имаше интересна версия за вас. Жалко за нея. Мисля, че ви е известна неговата теория.

— Част от нея.

— Тя е доста драматична. Стивън Байърли бил млад правист, завладяващ оратор, велик идеалист… имал известна слабост към биофизиката. Интересувате ли се от роботиката, господин Байърли?

— Само от юридическа гледна точка.

— Този Стивън Байърли се е интересувал. Но претърпял катастрофа. Жена му починала. А неговата съдба било още по-злочеста. Останал без крака, лицето му било обезобразено, почти загубил гласа си. Част от разсъдъка му… също пострадала. Не поискал да се подложи на пластична операция. Откъснал се от света, кариерата му на юрист свършила… останали само неговият ум и двете му ръце. По някакъв начин успял да се сдобие с позитронен мозък, доста сложен, с най-голям капацитет в решаването на етични проблеми… това е най-висшата степен на развитие в роботиката. После създал тяло за този мозък. Обучил творението си на всичко онова, което би могъл да постигне, но вече било невъзможно. Така изпратил новия Стивън Байърли сред хората, като самият той останал под прикритието на стария сакат учител, когото никой никога не е виждал…

— За нещастие аз разруших тази твърде драматична история като ударих човек — отбеляза кметът. — Вестниците пишат за вашето окончателно становище по случая, че аз съм човек.

— Как стана така? Ще ми кажете ли? Сигурно не е случайно?

— Не съвсем. По-голямата част от работата свърши Куин. Моите хора започнаха постепенно да разпространяват мълвата, че аз не съм способен да ударя човек, че ако не успея да го направя дори когато ме предизвикат, това ще е сигурно доказателство. Затова се реших на тази глупава публична реч. Все някой глупак неизбежно щеше да попадне в капана. На това аз му казвам евтин трик. Такъв, какъвто по време на цялата изкуствено нагласена атмосфера да свърши цялата работа. Несъмнено емоционалният ефект осигури успешния завършек на моята кампания.

— Виждам, че се справяте добре в моята област — кимна робопсихологът, — както би трябвало да прави всеки политик. Но аз много съжалявам за този обрат. Аз обичам роботите. Обичам ги много повече, отколкото човешките същества. Ако бъде създаден робот, способен да стане обществен ръководител, за мен той ще е най-добър измежду всички възможни. Според законите на роботиката той няма да може да навреди на човек, няма да е способен на тирания, няма да се поддава на корупция, на глупостта, на предразсъдъците. И след като служи достатъчно дълго, ще се оттегли, макар и да е безсмъртен, защото не би могъл да нарани хората, като им даде възможност да узнаят, че е робот, че ги е управлявал робот. Това ще е идеалният вариант.

— Само ако роботът не се провали поради закономерните недостатъци на своя мозък. Позитронният мозък никога не може да бъде равен на сложния човешки мозък.

— Той ще си има съветници. Дори и човешкият мозък не е способен да управлява без помощ.

— Защо се усмихвате, доктор Калвин? — Байърли се вгледа в жената с нарастващ интерес.

— Усмихвам се, защото господин Куин не се е досетил за всичко.

— Искате да кажете, че към версията му би могло да се добави нещо.

— Съвсем малко. Три месеца преди изборите този господин Байърли, за когото говори господин Куин, този осакатен човек бе извън града поради някакви загадъчни причини. Той се върна навреме за вашата прочута реч. В крайна сметка онова, което старият осакатен човек е направил веднъж, е възможно да бъде направено и втори път, особено ако втората му задача е по-лесна от първата.

— Не ви разбирам.

Доктор Калвин се изправи и приглади дрехата си. Явно се готвеше да си тръгва:

— Има само една възможност робот да удари човешко същество, без да наруши първото правило. Една-единствена.

— И коя е тя?

— Когато уж човекът, който трябва да бъде ударен, е също робот — отговори тя тихо, застанала до вратата.

След миг жената се усмихна широко, лицето й сияеше:

— Довиждане, господин Байърли. Надявам се да гласувам за вас след пет години… в изборите за координатор.

— Трябва да ви кажа, че това е доста далечна перспектива — засмя се Стивън Байърли.

И вратата се затвори след нея.

Гледах я втренчено, бях слисан:

— Това истина ли е?

— От началото до края.

— И великият Байърли е бил всичко на всичко робот?!

— О, няма начин да го узнаем. Аз мисля, че беше робот. Но когато решил да умре, той сам направил така, че да се разпадне на атоми, за да няма никакви законни доказателства… Освен това какво значение има?

— Ами…

— И вие споделяте тези съвсем неоснователни предубеждения към роботите. Той бе много добър кмет. Пет години по-късно наистина стана зонален координатор. И когато отделните зони на Земята създадоха своя федерация през две хиляди и четиридесет и четвърта, той стана първият световен