— Разбира се.
— А какво щеше да стане, ако ние се спускахме, пък някой друг се движеше нагоре?
— Има две отделни писти. По едната всички се спускат с еднаква скорост; по другата се издигат със същата. Шахтата се освобождава само когато няма никакви хора на по-малко от десет метра един от друг. Ако инсталацията работи както трябва, не съществува никакъв шанс за сблъскване.
— Аз нищо не усетих.
— Защо трябва да усещаш нещо? Нямаше никакво ускорение. След първата десета от секундата ти вече се движеше с постоянна скорост, напълно еднаква с тази на въздуха около теб.
— Изумително.
— Абсолютно си прав. Само че не е икономично. А и изглежда няма голям натиск да се увеличи ефикасността на процедурата и да се направи тъй, че да си струва парите. Отвсякъде чуваш един и същ рефрен: „Ние не можем да го направим. Това не може да се направи.“ И така е за всичко!" — Чувек ядно сви рамене и добави: Както и да е, ето ги такситата под наем. Да вървим!
10
На станцията Селдън се опита да не събужда подозрения и установи, че това съвсем не е лесно. Да изглежда преднамерено нехаен, да се озърта крадешком, да извръща лице от всички минаващи, да се вторачва прекалено съсредоточено в някое от возилата бяха все начини да привлече вниманието върху себе си. Подходящото държание бе просто да придобие невинен нормален вид.
Но какво означаваше нормален вид? Той се чувстваше неудобно в дрехите си. Липсваха джобове, така че нямаше къде да пъхне ръце. Двете торбички, които се люшкаха от двете страни на пояса му, го дразнеха, удряйки се в него винаги щом помръднеше, така че непрекъснато бе нащрек дали някой не го подбутва.
Опита да се заглежда по минаващите жени. Те нямаха по дрехите си торбички или поне нищо не им се люшкаше, но пък носеха различни предмети, прилични на малки кутии, като от време на време ги прикачваха на единия или другия си хълбок с някакво устройство, което не можеше да различи. Реши, че вероятно е нещо псевдомагнитно. Със съжаление забеляза, че дрехите им не разкриват кой знае колко и никоя не носи каквото и да било подобие на деколте, макар някои облекла, изглежда, бяха изработени така, че да подчертаят бедрата.
Междувременно Чувек, станал изведнъж много делови, бе представил нужните документи и се връщаше със свръхпроводяща керамична плочка, която щеше да задейства отреденото им такси.
— Влизай, приятелю — подкани го той, като посочи към едно малко двуместно возило.
— Наложи ли се да впишеш името си? — попита Селдън.
— Разбира се, че не. Тук ме знаят и не държат на формалностите.
— Какво ли мислят, че правиш?
— Не ме попитаха, а и аз не им дадох никаква информация. — Той пъхна плочката и Селдън долови слаба вибрация, тъй като таксито оживя.
— Отправяме се към D-7 — започна Чувек, колкото да каже нещо.
Селдън не знаеше какво е D-7, но предположи, че става дума за някакво трасе.
Таксито си проби път, провирайки се и заобикаляйки другите автомобили, и щом накрая попадна на една гладка, леко издигаща се рампа, набра скорост. Сетне се издигна нагоре с лек тласък.
Ученият, който бе автоматично привързан с предпазна мрежа, усети, че нещо го натиска в седалката, а сетне го хвърля напред към мрежата.
— Това не приличаше на антигравитация — констатира той.
— И не беше — потвърди Чувек. — Това си е малка реактивна тяга. Точно колкото да ни вдигне до тунелите.
Пред тях се появи нещо като отвесна канара, изпъстрена с отвори на пещери също като дъска за игра на дама. Чувек изманеврира към отвора, означен като D-7, избягвайки останалите таксита, които се отправяха към другите тунели.
— Лесно можеше да се блъснеш — констатира Селдън, след като се прокашля.
— И вероятно щях да го сторя, ако всичко зависеше от моите сетива и реакции, само че таксито е електронизирано и компютърът може да ми отнеме управлението, без дори да го усетя. Същото важи и за другите возила. Ето ни в дупката!
Те се плъзнаха в D-7, все едно че бяха засмукани навътре, а ярката светлина на открития площад отвън омекна, пожълтя и стана по-топла.
Чувек остави управлението на умната машина и се облегна назад. Пое си дълбоко дъх и рече:
— Е, единия етап го минахме успешно. Можеха и да ни спрат на станцията. Тук сме в относителна безопасност.
Пътуването протичаше гладко и стените на тунела бързо се плъзгаха назад. Почти не се чуваше шум, само постоянно кадифено бръмчене, докато колата продължа-ваше да се носи по пътя си.
— Колко бързо се движим? — запита Селдън.
Чувек хвърли поглед към контролния панел.
— Триста и петдесет километра в час.
— Магнитна тяга?
— Да. Сигурно имате нещо подобно и на Хеликон.
— Само на едно трасе. Аз обаче никога не съм бил на него, макар да съм искал да го сторя. Не предполагах, че ще изглежда така.
— Сто на сто в действителност не изглежда точно така. Из Трантор има много хиляди километри от тези тунели, които правят подземната му част да прилича на пчелна пита, и доста голям брой, дето се вият под по-плитките части на океана. Това е основният начин за пътуване на дълги разстояния.
— Колко време ще ни отнеме?
— За да стигнем до непосредствената си цел ли? Малко над пет часа.
— Пет часа! — ужаси се Селдън.
— Не се притеснявай. Горе-долу на всеки двадесет минути минаваме покрай зони за отдих, където можем да спрем, да излезем от тунела, да изпънем крака, да хапнем, да се облекчим, ако се налага… Разбира се, бих предпочел да го направим толкова малко пъти, колкото е възможно.
Известно време продължиха мълчаливо, а сетне ученият видимо се стресна, когато от дясната им страна проблясна ярка светлина и му се стори, че различава още две таксита.
— Това беше зона за отдих — обясни Чувек в отговор на незададения въпрос.
— Наистина ли ще съм в безопасност на онова място, където ще ме закараш? — заинтересува се Селдън.
— В пълна безопасност, що се отнася до явни действия на имперските сили. Разбира се, стигне ли се до някой отделен изпълнител — шпионин, агент, наемен убиец, човек трябва да бъде внимателен. Аз ще ти осигуря телохранител.
Математикът явно се смути.
— Наемен убиец? Сериозно ли говориш? Наистина ли ще поискат да ме убият?
— Сигурен съм, че Демерцел няма да го направи — каза Чувек. — Подозирам, че той по-скоро ще поиска да те използва, отколкото да те убие. Само че могат да се намерят и други врагове или да се получи някое злощастно стечение на обстоятелствата. Не можеш да минеш през живота като сомнамбул.
Селдън тръсна глава и изви лице встрани. Като си помисли, че само преди четиридесет и осем часа все още беше незначителен, на практика никому неизвестен математик от Външните светове, чиято единствена грижа бе да прекара в зяпане оставащото му на Трантор време… Сега вече бе окончателно затънал — имперските сили го търсеха като престъпник. Невероятният обрат го стисна за гърлото и той потрепери.
— А ти — ти какво ще правиш оттук нататък?
Чувек замислено отвърна:
— Предполагам, че няма да са много добре настроени и към мен. Нищо чудно да ми разцепят главата или някой тайнствен и останал си неразкрит бандюга да ми пръсне гръдния кош.
Журналистът изрече тия думи без гласът да му трепне, ала Селдън примигва.
— Мисля, че би могъл правилно да предположиш какво те очаква — смутолеви той. — Ти като че ли не
