— Ако говорим за депилация, тогава отговорът е още по-твърдо „никога“.
— Туземецо, ние не те молим нито за бръснене, нито за обезкосмяване. Молим единствено, когато си между нас, косата ти да бъде покрита.
— Как?
— Донесъл съм шапчици, които сами ще се нагодят по черепите ви, както и ленти, дето ще скрият надорбитните ивици, сиреч веждите. Когато сте с нас, ще ги носите. И, разбира се, туземецо Селдън, ще се бръснеш всеки ден, а ако стане нужда, и по-често.
— Но защо трябва да го правим?
— Защото за нас косата върху главата е отблъскваща и неприлична.
— Сигурно вие и хората ви знаете, че всички останали светове в Галактиката смятат за нещо обичайно да запазват своята кефалическа коса.
— Знаем. И на онези измежду нас, на които, като мен самия, им се налага от време на време да имат вземане-даване с туземци, им се налага да лицезрят техните коси. Ние някак си съумяваме, обаче няма да е честно да искаме всички Братя да се подлагат на тази гледка.
— Добре тогава, Слънцар, обяснете ми още нещо. След като се раждате с кефалическа коса като всички нас и я запазвате видима чак до пубертета, защо е толкова необходимо да я отстраните? Въпрос единствено на обичай или зад него се крие някакво разумно основание?
Старият микогенец гордо отвърна:
— Чрез депилацията ние демонстрираме на младежа или девойката, че той или тя е станал възрастен и също, че възрастните винаги помнят кои са те и никога не забравят, че останалите са туземци.
Мъжът не изчака отговор (а и, честно казано, Селдън не бе в състояние да измисли нищо), само измъкна от някакъв скрит в робата си джоб шепа малки пластмасови ивички с различен цвят и внимателно вглеждайки се в двете лица насреща си, започна да вдига ту една, ту друга към тях.
— Цветовете трябва да съответстват достатъчно добре — обясни той. — Никой няма да се заблуди, че не носите шапчици, но това не трябва да се набива в очите по отблъскващ начин.
Най-подир Слънцар даде една ивица на Хари и му показа как трябва да я прикрепи към шапчицата.
— Моля да я сложиш, туземецо Селдън. Първоначално ще го правиш тромаво, но постепенно ще привикнеш.
Ученият я сложи, но първите няколко пъти когато се опита да я придърпа назад върху косата си, тя се изхлузи от главата му.
— Започни точно над веждите — посъветва го Слънцар. Пръстите му леко шаваха, сякаш горяха от желание да помогнат.
Селдън сподави една усмивка.
— Бихте ли го направили вместо мен?
Слънцар се отдръпна назад, възкликвайки едва ли не панически:
— Не мога! Ще докосна косата ти!
Най-сетне гостът успя да закрепи шапчицата и като следваше съвета на вожда, я запридърпва насам- натам, докато цялата му коса се оказа покрита. Ивиците за веждите паснаха с изненадваща лекота. Дорс, която внимателно наблюдаваше всичко, сложи своята без никакви проблеми.
— А как се сваля? — попита Селдън.
— Трябва само да я напипаш в края и направо ще я обелиш от главата си. Ако пък си подстрижеш косата, ще ти бъде по-лесно както да я слагаш, така и да я сваляш.
— Предпочитам мъничко да се помъча — измърмори Селдън.
После се обърна към Дорс и тихо каза:
— Пак си си хубава, но като че ли шапчицата отнема част от характера ти.
— Въпреки това той си е там отдолу — отговори историчката. — И смея да кажа, че полека-лека ще привикнеш да ме гледаш без коса.
С още по-тих шепот Селдън заяви:
— Не искам да оставам тук толкова дълго, че да привиквам с това.
Слънцар, който с видимо високомерие игнорира тяхното шушукане, се обади:
— Ако влезете в колата ми, още сега ще ви закарам в Микоген.
36
— Честно ти казвам — прошепна Дорс — направо не ми се вярва, че сме на Трантор.
— Да разбирам ли, че никога по-рано не си виждала нещо подобно? — попита Селдън.
— Аз съм на този свят от две години и прекарвам повечето си време в Университета, така че не съм пътешественик в истинския смисъл на думата. Въпреки това била съм тук-там и съм чувала какво ли не, но никога не съм срещала или подозирала такова чудо. Невероятна еднаквост.
Слънцар шофираше методично и без ненужно бързане. По улиците се движеха и други подобни на каруци коли, всички до една с обезкосмени мъже на волана. Голите им фонтанели лъщяха на светлината.
От двете страни се точеха триетажни постройки — без орнаменти, само с прави ъгли, до една сиви.
— Потискащо — почти без глас констатира Дорс. — Ужасно потискащо.
— Равноправно — поправи я шепнешком Селдън. — Подозирам, че никой от Братята не може да претендират явно за някакво старшинство пред когото и да било.
Имаше много пешеходци. Не се забелязваха обаче никакви движещи се алеи, нито пък се чуваше наблизо да преминава експрес.
— Предполагам, че сивите са жени — рече Дорс.
— Трудно може да се разбере — сви рамене Селдън. — Тези роби скриват всичко, а една лишена от коса глава е досущ като която и да е друга.
— Сивите са винаги по двойки или заедно с бял. Докато белите могат да се движат сами. А и водачът ни е бял.
— Може и да си права — Селдън повиши глас: — Слънцар, любопитен съм…
— Щом е тъй, питай каквото ще питаш, макар аз изобщо да не съм длъжен да ти отговарям.
— Изглежда минаваме през жилищна зона. Няма никакви надписи на търговски къщи или промишлени райони…
— Ние сме изцяло фермерско общество. Откъде си, та не знаеш това?
— Известно ви е, че съм Външен — сковано каза хеликонецът. — На Трантор съм едва от два месеца.
— Дори и така да е.
— Но, Слънцар, ако вашето общество е фермерско, как тъй досега не сме минали покрай никакви ферми?
— На по-ниските равнища — вождът беше пределно лаконичен.
— Значи ли, че на това Микоген е изцяло жилищен?
— И на още няколко. Ние сме, което виждате. Всеки Брат живее със своето семейство в еквивалентна квартира; всяка кохорта — в свое еквивалентно общество; всички имат еднакви коли и карат своите собствени. Няма слуги и никой не мързелува заради труда на останалите. А също никой не може да се извисява над другия.
Селдън повдигна заслонените си вежди към Дорс и рече:
— Но едни хора носят бяло, а други — сиво…
— Това е защото някои от хората са Братя, а някои са Сестри.
— А ние?
— Ти си туземец и гостенин. Ти и твоята… — Слънцар направи кратка пауза — … компаньонка няма да бъдете обвързани от абсолютно всички аспекти на микогенския живот. Въпреки това ще носиш бяла роба, а компаньонката ти — сива, и ще живеете в специална квартира за гости, която впрочем е също като нашите.
— Равенството изглежда примамлив идеал, но какво става, когато числеността ви се увеличи? Може би нарязвате баницата на по-дребни парчета?
